сряда, 4 декември 2013 г.

Глад

Във кухнята съм.
Режа френски хляб.
Франзелата е с форма на сърце.
Сърца от хляб откъсват се под ножа.
Предъвквам бавно.
После се оглеждам в острието –
онази там ме гледа безучастно.
А сетне хваща ножа и дорязва хляба.
Подлагам си ръката. Първо пръста
После длан. И китка.
Дъвча.

Светът се е смалил до хапки.

неделя, 24 ноември 2013 г.

Един текст за "Пътят на мравките"

А ето и един текст за "Пътят на мравките". Благодаря на Илияна Делева за внимателния прочит на книгата:)

http://illa.blog.bg/izkustvo/2013/11/24/zornica-izsledva-pytiat-na-mravkite.1210315

binar.bg

Едно интервю с мен, Надежда Дерменджиева и Христо Раянов в "Следобеден Бинар" с Белослава Димитрова от 22.11.2013. Благодаря на радио Бинар и на Бела за прекрасния един час в студиото. Интервюто с нас започва около сто и деветдесета минута, но гарантирам, че цялото предаване си струва слушането/гледането и това важи за всеки брой на "Следобеден Бинар".

http://binar.bg/i2921

вторник, 5 ноември 2013 г.

..

Съседката отгоре пере чаршафи всяка сутрин.
Точно в седем. А може би във осем.
В зависимост от часовия пояс.
Битието й се е изтъркало до бяло.
И при натиск ще се сцепи по средата.
Тя пере живота си.
Наивно, постоянно, със упорство.
Чаршафите реват притиснати във ваната.
Петната се оттичат във канала.
Обезсрамени, бледи, кротки, се спускат по тръбите.
Петната от чаршафите се раждат.
Или умират /всъщност е едно и също/.

Важен е шумът. На центрофугата, която те изтисква.
Смила те. Изпира те от всичките петна.

Покорно се изнизвам през вратата. Заключвам бавно.
Връзвам си обувките по стълбите.
Шумът остава някъде отгоре,
докато слизам тичешком.

Усещането всъщност е подобно –
като това, което чувстват и петната –
оттичам се в канала.


И вече ми мирише на лайна.

петък, 1 ноември 2013 г.

За столчетата

Една случка от събота, на пръв поглед нищо и никаква случка с малката ми племенница, ме наведе на много интересни размисли. Тъй като племенницата ми е доволно малка /година и четири месеца/, случката сама по себе си не е нищо особено и може да бъде подмината, както много други случки с подрастващи, които опознават света и търсят своята гледна точка към него, учат се да използват света и тялото си, и прочее. Много е възможно някой ден да й разказвам тази случка и двете да се смеем искрено на желанието й да седне. А ето и какво се случи всъщност. Траяна, така се казва тя, играеше на пода в кухнята на родителите ми. Играчките бяха разпръснати около нея, както става винаги, когато играе малко дете – хваща едно, сетне го пуска и хваща друго, и така нататък. Погледът й попадна на малко столче, пластмасово столче от детски комплект високо не повече от три сантиметра. Без никой да й подсказва за употребата на тази малка вещ, тя реши, че трябва да седне на столчето. С искрено и неподправено желание Траяна сложи столчето на земята и опита да седне на него. След два опита може би разбра, че то не й е по мярка и се отказа, поне засега. Може би друг път ще опита пак, кой знае. По-късно през деня странно стечение на обстоятелствата ни отведе в Икеа със смътното желание да купим детско столче за нея. Истинско детско столче. Но това вече е без значение и затова тук тази история прекъсва за малко. Може би трябва да кажа, че тя вече СЕДИ на разни столове и поне според мен се справя завидно с нелеката задача да бъдеш човек. Сега ще прескоча към другите две страни на историята.

През пролетта на 2012 година имахме занятие в университета, част от магистърската програма по творческо писане, в която се дипломирах наскоро. Най-общо казано, лекцията беше върху интерпретацията и възможната й необятност, и тогава Проф. Стефанов предложи интересен експеримент в тази насока. Създаде импровизирано стихотворение със заглавие „Стихотворение”, много кратичко стихотворение, чийто текст гласеше единствено „Вземи стола”. Предложи ни възможността да напишем текст-тълкуване върху това стихотворение. Според мен експериментът се оказа повече от успешен. Тогава аз написах текст в насока, за която дори не подозирах колко актуална ще се окаже през следващата година, тоест 2013 и особено във втората й част, а именно месеците от лятото насам, та до днес. От лятото насам цяла България говори за един стол, за един пост, а всъщност наскоро столовете, постовете станаха два. Два – централна тема на разговор и още двеста и четиридесет плюс още малко гравитират като въпросителни около този казус за you-know-who. Гравитират дотолкова, че в момента СУ е окупиран или може би трябва да напиша УкОпиран. Честно казано не съм сигурна кой от двата варианта за изписване е по-коректен в конкретния случай. Честно казано не съм сигурна за нищо в конкретния случай, освен за едно, единствено нещо. Когато моята племенница се опита да седне на чудовищно по-малкото от размерите й столче, тя бързо разбра, че това няма как да стане. Че столчето може да се счупи. Опита два пъти, за да бъда честна. Дали поради детска разсеяност, дали поради ясното убеждение в главата й, че няма да успее да седне, да се закрепи, дори да вечеря седнала на този стол, тя разумно се отказа и се захвана с някаква друга детска дейност. Мъдър избор, бих казала. Това, което остава е повече хора, имам предвид големи хора и в двата смисъла на „големи”, да проумеят несъдържателността на исканията и претенциите си. Но тук аз съм доста скептична. Докато столчето наистина не се счупи, ама да се счупи силно, с трясък, който да отекне до Варна, Бургас и Малко Търново, тези хора няма да се откажат да седят по тези столове. Столовете са сладки, удобни и те могат лесно и без кой знае какви последствия да размахват пръст от тях, дори при възможност телесата им така да се сраснат с тези столове, че да не могат никога, never, да се измъкнат  от тях цели. Тъпото е, да, наистина е тъпо, че те са ни взели в скута си и ни дундуркат като бебета, на които предлагат лесни и удобни залъгалки. Да, добре, господа и дами, СУ ще бъде затворен, кръстовищата ще бъдат затворени, само и единствено защото вие си пазите столчетата като деца, на които отказват любимата им играчка. Още по-ужасното е, че правите това с претенциите да сте можещи, големи и разумни хора. А всъщност последствията от вашата игра на власт са чудовищни. Много по-чудовищни от това Траяна да беше счупила столчето. Защото тя седна върху столчето, а вие седите върху нашите глави.


Някой друг път ще кача онзи текст, за който става въпрос по-горе. Той просто е отвличащ вниманието от основното – кой къде седи днес в България и защо е там, а не другаде.

сряда, 16 октомври 2013 г.

...

И тогава ще щракне студената леща
като огромно циклопско око;
механично ще мигне,
ще търси насреща си

образ на птица.

Минимално усещане за живот.

Нищо няма да има тогава,
казвам ти -
този свят ще е равна тепсия -

а от лещата един ще се роди върху пясъците

без да има къде да се скрие.

..

Последните следи от стъпки бяха заметени по обед.
На сутринта изнесоха телата.
Вкочанени.
Студът изтръгваше псувни.
По пръстите залепваха висулки.
Червените тела
безмълвно се надсмяха.

Онези, дето ходят, си отидоха.
По обед чак преметоха снега, кръвта
и заличиха всичко.

Смъртта бе ням свидетел на живота.

вторник, 10 септември 2013 г.

Джойс


"Туп-туп: по стъклото леко се почука; той, сепнат, се извърна. Пак беше заваляло. Със сънен поглед гледаше снежинките - как сребърни и тъмни се носят в светлината. Дошъл бе час за път: на запад, през Ирландия. Да, в пресата го писаха - страната спи под преспите, навсякъде, безспир, се сипе сняг. Снегът засипваше заспалите поля в средата на острова, ситен се стелеше връз безлесните баири, връз Аленското тресавище, а още по на запад се стелеше, сипкав, над тъмните размирни вълни на сивата Шанън. Леко се стелеше над всяка педя пръст от самотното гробище, където спеше Майкъл Фюри. Снегът гъсто се стелеше по стърчащите разкривени кръстове и надгробните камъни, по железните остриета встрани на строгите гробищни врата, по черен трън и по изсъхнал сък. Душата му застиваше в несвяст, заслушана в снега, който засипваше всичко, разстилаше се над вселената, със сипкав съсък засипваше живите и мъртвите и се спускаше като сън - спокоен сетен сън."

Джеймс Джойс, "Мъртвите" ("Дъблинчани")

петък, 30 август 2013 г.

Прозрение/Лицемерие

Обърнат в огледалото
този свят не ме удовлетворява.
Той не е добър наяве.

Наопаки дори е отвращаващ.

А нощем е съновидение.

Търся форма.

Ясно.

Всичко ще прекъсна тук.

Здравейте.

Добър ден.

И....

Всичко е прекрасно.

Смърт

Във четири сутринта
телата са на възел.
Утрото проправя си тунели
в плътта на този свят.

Тесни бели пътища,
които преминават през кожата,
нацепват я на ленти,
изгарят я.

Играят с нея.

В нежната игра на смърт.

Но нека да оставим тук телата.

За малко да умрат.

* * *

Пътеките се сведоха до нищо.
Изгасна онзи път.
Единствен за навън.
Сега пилеем дните си.
Разнищваме.
Онези монолози.
Всеки в своя кът

Пътеки няма. Казах вече.
Те са минало. Не бъдеще.

Нали?

Така съм уморена.
Животът ми протича на вълни.
Не морски. Радио и ток
протичат през гангрената на времето.

А време няма.

Чувстваш го и ти.

сряда, 21 август 2013 г.

* * *

Летните тревички
ме гъделичкат по ходилата,
по небцето, в подмишниците
и някъде зад ушните си миди
ги чувствам пак.

Остри, прегорели и навъсени.

После се усмихвам на фотоапарата.

Това е само август. Бeзподобен е.

Подушвам отдалеч смъртта на лятото.

сряда, 31 юли 2013 г.

* * *


Все някога и лятото ще свърши.

След месец, два, най-много три
ще пресъхнем като кладенци.
Краката ни ще кретат плавно, уморено
върху официалността на този ден,
последен летен ден.
Чаршафите ще бъдат сгънати прилежно в шкафа –
онези летни, пъстри, весели чаршафи.
После зимата ще ни посрещне –
внезапно, без предупреждение
и ще умрем –
за месец, два, най-много три.

А после?
Онази удивителна, страхотна тишина
на ранните капчуци
дали ще ни разпъти
пак

или ще сме отдавна мъртви
и осолени в лятото.

вторник, 9 юли 2013 г.

"Пътят на мравките"

Както някои от вас знаят, а други пък дори не подозират, моята първа книга с разкази "Пътят на мравките" излезе в края на май, издание на Университетско издателство "Св. Климент Охридски". Знам, че можете да я намерите в книжарницата на СУ, както и в "Български книжици":))

понеделник, 10 юни 2013 г.

"Любов по време на холера"



Колкото и да се опитваме, никой от нас няма да може да отговори в пълнота на много въпроси, които задаваме ден след ден. Но опитваме и даваме отговори постоянно, често без да се замислим. Отговаряме бързо и уверено, но само след час, два, ден, няколко дни или няколко години разбираме, че не сме си отговорили, никак не сме си отговорили. Като носители на съзнание, което често не разбираме /поне аз, де/ и никога няма да успеем да разберем напълно, ние сме готови с лесните отговори. Лесно готови. А въпросите, на които най-лесно отговоряме, често са най-тежките, най-трудните и питат за крайно основополагащи за хората неща – любов, смърт, поведение, жестокост, време, и все в тоя порядък. И винаги лесно казваме „ей това аз не мога да го направя, не би могло да ми се случи”. Защото подстъпа ни към чуждото съзнание винаги е ограничен от оковите на нашето. Затова често обичам да казвам, че всеки е ужасно самотен и ужасно заключен в себе си. И се смятам за права, поне по този пункт.

Винаги съм вярвала, че един от подстъпите за разбирането на другите е литературата. Може би основният. Най-красивият или най-грозният понякога подстъп. И най-трудният и най-лесният в същото време. Лесен, защото е достатъчно да разгърнеш страниците на една книга /или да си я качиш на четеца, в днешни дни/, за да получиш вход към друг свят, роден от друго съзнание. Труден е, защото е така да се каже „замаскиран подстъп”. Такъв, който изисква усилие на съзнанието, не само на очите. Затова чета все по-бавно някои книги. И дори това не е достатъчно.

Честно казано ми стана навик да чета Маркес в грипни или простудни състояния. Есента потънах в стоте години самота, докато се борех с гаден бацил. И сега, едва преди няколко дни, по същия или доста подобен начин, се борих с „Любов по време на холера”. Довърших я едва вчера - и естествено - продължавам да мисля за нея. С объркани чувства.

Първо ще кажа, че книгата ме разболя. Психически. Разболя ме, защото моят живот също се движи, с все по-бързи темпове и аз често успявам да пропускам някои мигове, така както старците в книгата са пропуснали едно, но пък изживели много друго, а това, което им е липсвало – те се борят да го наваксат в едно пътуване по река Магдалена. Като едно сгъстено изживяване на живота. И докато четях, се питах – ами какво, ако нещата се бяха случили по друг начин, ако те бяха изживели живота си заедно? Разбира се, първият логичен отговор е, че книгата нямаше да я има, или поне не във вида, в който е, с други послания, с тежест и сюжет, поставени по друг начин, с друга идейна насоченост. С друг автор, ако щете, и в друга жанрова ниша. И щеше да се превърне в блудкава сага за семейния живот на двама влюбени, които докрая остават все така влюбени, но дали? Със същото усещане се борих, докато четях „Непосилната лекота на битието” на Кундера. Усещането за въпроса, който тежи над всеки живот. Ами какво, ако бях направил другояче, ако бях различен, ако съм друг. Това е един от въпросите, на които никой няма отговор.

Книгата ме разболя и заради друго. Светът, който Маркес описва е толкова далеч, но внезапно ми се дощя да живея там, в онова кърваво и шантаво време. Внезапно ми се дощя да бъда различна, да съм била тук много отдавна и вече да ме няма. Да съм опознала този магичен свят, който той простира пред очите ми. Дощя ми се да хвана минутите в тяхното разковниче и само за миг да се огледам внимателно, за да получа отговорите на всички въпроси, които ме тормозят. Мисля, че я прочетох в точния момент от живота си. Но със сигурност ще я прочета отново, в още няколко точни момента.

Но, за основния въпрос, който налага историята, поне за мен. Какво е любовта? Като същества, които рядко и никога в пълнота разбират някои нещица за себе си и останалите, ние никога няма да разберем за корените на любовта. Особено за корените на любов чакала повече от петдесет години. Човешки каприз, капризът на детето вътре в нас, което държи да има точно определено нещо и го чака с идиотско упорство половин век? Дали любовта е продукт на тялото и доколко можем да смятаме любовта на Флорентино Ариса за дълбока в общоприетите разбирания за това, след като той търси телесна любов през целия си живот. За мен остава загадка този удивителен феномен. Но твърде е вероятно на седемдесет да мисля по-съвсем различен начин за тази книга.

Един флаш-кадър и времето е спряло. След всичко преживяно те са заедно на кораба. Обърнали са времето в своя полза – въпреки самото него, оставило неизличими белези по телата и душите им. Обърнали са предразсъдъците и привичките на ежедневието в своя полза. И се наслаждават на този миг с упоритостта и търпението на деца. Или на старци.

Книгата, тоест авторът, със своя привичен маниер да създава от обикновеното магия и от този сюжет, който в случая може да зазвучи като мелодрама, като сапунена опера, нещо необикновено, нещо силно и помитащо, за пореден път ме остави без дъх, с майсторството и стила си на разказване. Толкова тънък и фин психологизъм, примесен с нотката на магическия реализъм, за който всички вече са го признали и дори посочили за създател, не се случва често. И може би единствено Исабел Алиенде и Луиз Ърдрич са ми оставяли този привкус, на който Маркес е майстор. Привкусът за нещо, което изпускам, за нещо, което не знам, но то се съдържа в мене, расте в мене, изпълва крайниците ми с тежест, прояжда костите ми, превръща ме във всеки един миг в различно същество, което върви убедено и сигурно към всяка следваща крачка, често с въпрос в главата – къде е следващото. Къде е магията? Този привкус е отминаващият живот, този, който така усилено се опитвам да грабна и докато си мисля, че не съм успяла, се случва всичко. Всичко, за което пише Маркес – любовта, пътя, мига, остаряването. Смъртта. И точно за това, съвсем към края на книгата, се разплаках. Защото за малко поживях по река Магдалена, в опит да хвана живеенето през перото на Маркес. И да го усетя не като статична мелодрама, повтаряща се и повтяраща се до безкрай в толкова много животи, а като нещо специално, магично, сетивно, цветно, готово да бъде живот в съзнанието ми. Готово да бъде лента на живота - такъв, какъвто е. Такъв, какъвто рядко е.

четвъртък, 2 май 2013 г.

Нека скочим.
Терасата трае.
Търпелива под нашите стъпки.
Синьо-бял изгрев.
Тихо е.
Само клоните вятърът сплита през пръсти.
Нека изгревът жули, пече, изнамира.
Той е само сега и никога вече.
Нека.
В този час, когато жестока
се събужда земята.
Аз и ти не сме хора.
Може би сънища.
Които се щурат
по стъпките си.
Изнамират се, скачат, създават посоките.
Всеки вперен във нищото, вътре във себе си.
Бяло-синьо, което обръща нещата.
Може би сън.
На терасата, в този час,
скверен и тъжен.
Някой просто суши
своите гащи.

неделя, 21 април 2013 г.

Искам да се скрия от света.
Така – внезапно, съвършено да се скрия.
Никой да не види мен.
Така че да ме няма.
А после се обръщам и поглеждам.
Вътре в огледалото е нищо.
Виждам нищо.
Значи съм успяла.

петък, 12 април 2013 г.

L'ecume des jours

- Повярвай - каза котката, - това не ме интересува особено.
- Грешиш - рече мишката. - Все още съм млада и до последния момент ме храниха добре.
- Но мен също ме хранят добре - заяви котката, - а пък нямам никакво намерение да се самоубивам. Така че положението не ми се струва нормално.
- Защото не си го видяла - обади се мишката.
- Какво е направил? - попита котката.

Не държеше кой знае колко да узнае. Беше топло и козината й лъщеше.

- Стои на брега - обясни мишката, - чака и когато настане часът, отива до средата на дъската. Там нещо вижда.
- Няма нищо за гледане - каза котката, - освен някоя водна лилия може би.
- Да - потвърди мишката, - чака я да се покаже, за да я убие.
- Това е глупаво - рече котката. - За какво му е?
- Когато мине часът - продължи мишката, - той се връща на брега и се вторачва в снимката.
- Изобщо ли не яде? - озадачи се котката.
- Не, и остава съвсем без сили. Непоносимо ми е. Някой ден ще вземе да стъпи накриво, както си върви по дъската.
- А теб какво те интересува? - зачуди се котката. - Той и тъй е нещастен...
- Не е нещастен - поясни мишката, - ами страда. Непоносимо ми е. И освен това ще падне във водата, все се навежда напред.
- Щом е така, съгласна съм да ти услужа. Но не знам защо казвам "щом е така". Нищичко не разбирам от тази история.
- Много си добра - рече мишката.
- Слагай главата си в устата ми и чакай.
- Ще бъде ли дълго? - попита мишката.
- Докато някой ме настъпи по опашката. Трябва да проява бърз рефлекс. Но ще я оставя да се подава навън, не се безпокой.

Мишката разтвори челюстите на котката и провря главата си между острите й зъби, но почти тутакси я измъкна.

- Акула ли си яла на закуска??

- Слушай - сопна се котката, - ако не ти харесва, можеш да си вървиш. Омръзна ми тази история. Оправяй се сама.

Изглеждаше сърдита.

- Не се ядосвай - каза мишката.

Тя затвори черните си очички и отново мушна глава. Котката внимателно обхвана нежната сива шийка със зъби. Черните мустачки на мишката се преплетоха с нейните. Тя разгъна рунтавата си опашка и я отпусна на тротоара.

С песен се задаваха единайсет слепи момиченца от приюта за сираци "Апостол Юлий".

Мемфис, 8 март, 1946 година - Девънпорт, 10 март 1946 година

Из "Пяната на дните", Борис Виан

петък, 8 февруари 2013 г.

„Cloud Atlas” – защо, как, кой и кога?

Да започнем оттук. „Cloud Atlas” е книга пълна с идеи. С идея, за да бъда докрай точна. Разбира се, не е нужно да казвам, че това което видях в нея вероятно е различно от това, което други са видели в нея. Но не е ли това смисълът на писането и четенето?

Шест новели. Точно шест. Разбира се, тези шест новели са разбъркани /не толкова, колкото във филма, без да забравяме, разбира се, че филмът много смело опитва да разкаже и интерпретира на голям екран толкова сложна творба, каквато е „Cloud atlas”/.

Тъй като това е просто едно ревю, ще опитам да бъда кратка и ще стрелям направо. Книгата си купих веднага след излизането на български, тъй като за четенето на английски ми трябват доста повече познания и търпение, отколкото имам. Прочетох я веднага, още в края на ноември, но тогава впечатленията бяха твърде пресни и някак неузрели. Гледах филма на кино ден преди коледните празници, но ми се струва, че гледането беше помрачено от хаоса в Мола, където не обичам да стъпвам. По някакъв начин идеята на филма беше гротескно усилена от това, което се случваше в Мола в десет вечерта в петък. А именно – празни хора вървят по празни лъскави коридори – съвсем сякаш отиват на заколение.

Но – за книгата. Както казах - шест новели – изрядно подредени, като всяка следваща хвърля малко светлина върху предишната. Просто сноп светлина, достатъчен да осветли връзката на едната история с другата. Новелите в книгата вървят по възходяща времева градация. Тя започва не от другаде, а точно от разгара на робовладелчеството в съвременния свят. Новелата, в която говори Адам Юинг в своя Тихоокеански дневник, е началото, но тя по особен начин е и краят на нещо. Мога да обясня това само със структурата на произведението. То започва точно тогава – когато млад американски юрист се сблъсква със света на робството, в онези години маркирано през цвета на кожата. Тази новела свършва съвсем изненадващо, за да започне следващата – около сто години по-късно – по моите изчисления, а и книгата в момента не е пред мен, за да се опитам да бъда по-прецизна.

Втората, епистоларно решена новела, разказва за младия композитор Робърт Фробишър, който пише писма до приятеля си Руфъс Сиксмит от имението Зеделгем в Белгия. Тук е същественият ключ към четенето и изобщо към структурата на романа. Тук се ражда прословутият секстет „Облак атлас” и точно върху основата на секстета е изградена цялата структура на романа. Ето и цитат, оправдаващ това твърдение:

„Тези две седмици прекарах в музикалната стая, преработвайки натрупаните през годината фрагменти в „секстет за застъпващи се солисти”: пиано, кларинет, чело, флейта, обой и цигулка, всеки на свой език със свой регистър, лад и тембър. В първата част всяко соло се прекъсва от следващото, във втората всяко прекъсване продължава отново по ред на солата. Революционно или претенциозно?”

Какво, ако не застъпващи се солисти, са разказвачите, героите в „Облакът атлас”. Просто идеята за този секстет се претваря и преговаря в цялата структура на книгата. След тази податка към четенето следва новелата за Луиса Рей, която почти случайно попада на писмата на Фробишър и ги прочита. Нейната история почти случайно попада в ръцете на Тимъти Кавендиш, издател, чиято история много ми наподобява случка в стил Ървин Уелш или Гай Ричи. Както и да е – в полза на сюжета – историята на Тимъти Кавендиш се превръща във филм, който в петата новела попада в света на Сонми–451 – клонинг, създаден за прислужване във фаст-фууд ресторант в един постмодерен азиатски град. Този клонинг претърпява странна и неочаквана метаморфоза от същество без желания и самостойност, в личност, която предизвиква революция. Тези действия на Сонми-451, описани в ситуацията на разпит, я превръщат в нещо като божество, най-общо казано, което се почита от хората в едно далечно бъдеще, ситуирано във времето след „Падението” – армагедоноподобно събитие, чийто генезис не е натрапващо се изяснен. Всички ние можем да го предположим четейки – просто насищането на хората с пари и власт и претоварването на Земята от всички експерименти, които правим с нея, е причинило един масов Чернобил, да кажем. И това всъщност е последната новела, която дава доста ключове за четенето на предишните. Написана на странен пост-диалект на английския, който се оказа много труден за четене (а още по-труден за превеждане) – новелата се разказва от лицето на Закри от Ха-уай, който среща чужденката Мероним. Двамата преживяват едно пътуване до върховете на Ха-уай, до обсерваториите ситуирани там, които тя иска да проучи. В това пътуване той се сблъсква със свои демони, а тя опитва да подаде сигнал за помощ. Докато те се връщат в селото, става ясно, че войнствено настроено племе от жители на острова е нападнало селището и пленява жителите му. Това последно събитие в тази новела, която е и своебразен център на книгата, своеобразен връх на пирамидата на структурата й, е и връх на цялостната идея на романа. Тя е разказана наведнъж и след края й следва обратна градация, тоест историите биват разказани в обратен ред на разказването, за да се върнем в края на книгата отново до Тихоокеанския дневник на Адам Юинг. Точно както говори Робърт Фробишър, описвайки своя секстет в писмата до Руфъс Сиксмит. Смятам за нужно тук да използвам цитат от края на книгата, такъв който заключва, слага точка, удачна и чудесна точка на цялата история:

„Вече чувам отговора на тъста ми: "О-хо, чудно, либерално сантименталничене, Адам. Но не ми говори за справедливост! Яхни едно магаре, отиди в Тенеси и убеди тамошните фермери, че те са чисто и просто избелели негри, а негрите им са почернели бели! Отплавай до Стария свят, кажи им, че правата на робите в техните империи са неотменими като на белгийската кралица! О, ще прегракнеш, ще обеднееш и ще остарееш по митингите! Ще те заплюят, ще стрелят по теб, ще те линчуват, ще те залъжат с медали, а затънтените провинциалисти ще те презрат. Ще те разпнат! Наивният мечтател Адам. Който ще се опълчи на многоглавата хидра на човешката природа, ще плати с адски мъки и семейството му ще трябва да плати заедно с него! И едва в часа на смъртта, когато изпускаш последния си дъх, ще разбереш, че животът ти е бил само капка в безбрежния океан!

Но какво е океанът, ако не множество от капки?".

В някакъв смисъл възприемам тази книга като антология на политическите и човешки решения от началото на 19 век, през наши дни, та чак до времето, в което политическите решения се съдържат в простата физическа сила на едни над други. Почти както в началото на развитието ни като общество. Така де, горе не се изразих правилно – приемам книгата за една своеобразна антология на робството. Мой много близък човек каза за филма – „това е филм за свободата” – не, казвам аз – това е книга за робството, за човешкото робство. Брат и сестра Уашовски, по един типичен холивудски маниер (не че ни ги бива да правят филми) успяват да преиначат донякъде идеята. А „Cloud Atlas” е политическа книга. Не за друго, а защото всяко политическо решение днес, а и преди години, бива диктувано под натиска на интереси, различни от тези на масата. Всяко политическо решение просто не е политическо и неминуемо причинява цунамита от събития в личните животи на хората, в отделните животи. Всяко политическо решение се прави от хора – като вас и мен. И това го превръща във фиктивно, случайно решение, което може и често сгромолясва животи. Филмът опитва да преговори книгата, но твърде малко успява и акцентът му пада по-скоро във връзките между хората и идеите за прераждане. За това говори и смелият гримьорски експеримент, при който един актьор попада в няколко роли на коренно различни по раса и време хора. Това безспорно е интересно, но и донякъде разсейващо вниманието решение. Жалкото е, че на български двете неща излязоха едновременно и някак едното разми другото по отношение на идеите. А идеите в книгата са революционни, при все, че не са откриването на топлата вода. Начинът, по който е построена самата книга и разгадаването на връзките между новелите, които от друга страна са хлабаво вързани, все пак е удоволствие. И омерзение в същото време. Поне за мен четенето беше донякъде омерзително. Защо – защото новелата за Луиса Рей, където се случват убийства заради една ядрена централа за ток, удивително ми прилича на една БГ ситуация, шантажирана по същия начин и то в национален мащаб. Но и не само за това, а и за друго. Защото, вървейки по следите на разказвачите, проследявам цялата пътека, по която върви човечеството в последните няколкостотин години и най-вече в последните стотина. Обществото ни, човешкото общество, от времето на индустриалната революция насам, върви по пътя на главоломен прогрес (четен и разбиран от някои като регрес, което не е съвсем невярно), изнамирайки постоянно нови начини да превръща единиците си в роби. И не е чудно, че езикът и неговата убедителност, се превръщат в маши при управлението на масата. В крайна сметка езикът е и може да бъде използван като властови инструмент. А днес преминаването на границата език-поведение става все по-лесно, все по-полезно при подвеждането на хората. Феноменът „реклама” става все по-плашещ, а той работи основно през езика, освен чрез екрана на телевизора, говорителя на радиото или платното на стърчащите навсякъде билборди. И все в тоя дух.

И да – книгата е прекрасна – първо, защото говори за неща, които повечето от нас виждат, но, разбира се, видени през литературата те добиват различна стойност, различна убедителност. Второ – книгата е прекрасна заради построението на фабулите си, както и заради майсторския превод на български, дело на Магдалена Куцарова-Леви. И на последно място, но и на първо - корицата е бърза и лесна, когато има филм по книгата, но някак се дразня на такива корици. Правят книгата да изглежда лесно смилаема, понякога подвеждат, ако филмът е по-добър от книгата, или просто превръщат ценното хартиено томче в масов продукт, което е жалко с оглед на това, че при написването е вложен огромен труд, при превода - също.

И след всичко казано – единственото, което мога да препоръчам е да прочетете книгата и сами да добиете своите изводи.