петък, 8 февруари 2013 г.

„Cloud Atlas” – защо, как, кой и кога?

Да започнем оттук. „Cloud Atlas” е книга пълна с идеи. С идея, за да бъда докрай точна. Разбира се, не е нужно да казвам, че това което видях в нея вероятно е различно от това, което други са видели в нея. Но не е ли това смисълът на писането и четенето?

Шест новели. Точно шест. Разбира се, тези шест новели са разбъркани /не толкова, колкото във филма, без да забравяме, разбира се, че филмът много смело опитва да разкаже и интерпретира на голям екран толкова сложна творба, каквато е „Cloud atlas”/.

Тъй като това е просто едно ревю, ще опитам да бъда кратка и ще стрелям направо. Книгата си купих веднага след излизането на български, тъй като за четенето на английски ми трябват доста повече познания и търпение, отколкото имам. Прочетох я веднага, още в края на ноември, но тогава впечатленията бяха твърде пресни и някак неузрели. Гледах филма на кино ден преди коледните празници, но ми се струва, че гледането беше помрачено от хаоса в Мола, където не обичам да стъпвам. По някакъв начин идеята на филма беше гротескно усилена от това, което се случваше в Мола в десет вечерта в петък. А именно – празни хора вървят по празни лъскави коридори – съвсем сякаш отиват на заколение.

Но – за книгата. Както казах - шест новели – изрядно подредени, като всяка следваща хвърля малко светлина върху предишната. Просто сноп светлина, достатъчен да осветли връзката на едната история с другата. Новелите в книгата вървят по възходяща времева градация. Тя започва не от другаде, а точно от разгара на робовладелчеството в съвременния свят. Новелата, в която говори Адам Юинг в своя Тихоокеански дневник, е началото, но тя по особен начин е и краят на нещо. Мога да обясня това само със структурата на произведението. То започва точно тогава – когато млад американски юрист се сблъсква със света на робството, в онези години маркирано през цвета на кожата. Тази новела свършва съвсем изненадващо, за да започне следващата – около сто години по-късно – по моите изчисления, а и книгата в момента не е пред мен, за да се опитам да бъда по-прецизна.

Втората, епистоларно решена новела, разказва за младия композитор Робърт Фробишър, който пише писма до приятеля си Руфъс Сиксмит от имението Зеделгем в Белгия. Тук е същественият ключ към четенето и изобщо към структурата на романа. Тук се ражда прословутият секстет „Облак атлас” и точно върху основата на секстета е изградена цялата структура на романа. Ето и цитат, оправдаващ това твърдение:

„Тези две седмици прекарах в музикалната стая, преработвайки натрупаните през годината фрагменти в „секстет за застъпващи се солисти”: пиано, кларинет, чело, флейта, обой и цигулка, всеки на свой език със свой регистър, лад и тембър. В първата част всяко соло се прекъсва от следващото, във втората всяко прекъсване продължава отново по ред на солата. Революционно или претенциозно?”

Какво, ако не застъпващи се солисти, са разказвачите, героите в „Облакът атлас”. Просто идеята за този секстет се претваря и преговаря в цялата структура на книгата. След тази податка към четенето следва новелата за Луиса Рей, която почти случайно попада на писмата на Фробишър и ги прочита. Нейната история почти случайно попада в ръцете на Тимъти Кавендиш, издател, чиято история много ми наподобява случка в стил Ървин Уелш или Гай Ричи. Както и да е – в полза на сюжета – историята на Тимъти Кавендиш се превръща във филм, който в петата новела попада в света на Сонми–451 – клонинг, създаден за прислужване във фаст-фууд ресторант в един постмодерен азиатски град. Този клонинг претърпява странна и неочаквана метаморфоза от същество без желания и самостойност, в личност, която предизвиква революция. Тези действия на Сонми-451, описани в ситуацията на разпит, я превръщат в нещо като божество, най-общо казано, което се почита от хората в едно далечно бъдеще, ситуирано във времето след „Падението” – армагедоноподобно събитие, чийто генезис не е натрапващо се изяснен. Всички ние можем да го предположим четейки – просто насищането на хората с пари и власт и претоварването на Земята от всички експерименти, които правим с нея, е причинило един масов Чернобил, да кажем. И това всъщност е последната новела, която дава доста ключове за четенето на предишните. Написана на странен пост-диалект на английския, който се оказа много труден за четене (а още по-труден за превеждане) – новелата се разказва от лицето на Закри от Ха-уай, който среща чужденката Мероним. Двамата преживяват едно пътуване до върховете на Ха-уай, до обсерваториите ситуирани там, които тя иска да проучи. В това пътуване той се сблъсква със свои демони, а тя опитва да подаде сигнал за помощ. Докато те се връщат в селото, става ясно, че войнствено настроено племе от жители на острова е нападнало селището и пленява жителите му. Това последно събитие в тази новела, която е и своебразен център на книгата, своеобразен връх на пирамидата на структурата й, е и връх на цялостната идея на романа. Тя е разказана наведнъж и след края й следва обратна градация, тоест историите биват разказани в обратен ред на разказването, за да се върнем в края на книгата отново до Тихоокеанския дневник на Адам Юинг. Точно както говори Робърт Фробишър, описвайки своя секстет в писмата до Руфъс Сиксмит. Смятам за нужно тук да използвам цитат от края на книгата, такъв който заключва, слага точка, удачна и чудесна точка на цялата история:

„Вече чувам отговора на тъста ми: "О-хо, чудно, либерално сантименталничене, Адам. Но не ми говори за справедливост! Яхни едно магаре, отиди в Тенеси и убеди тамошните фермери, че те са чисто и просто избелели негри, а негрите им са почернели бели! Отплавай до Стария свят, кажи им, че правата на робите в техните империи са неотменими като на белгийската кралица! О, ще прегракнеш, ще обеднееш и ще остарееш по митингите! Ще те заплюят, ще стрелят по теб, ще те линчуват, ще те залъжат с медали, а затънтените провинциалисти ще те презрат. Ще те разпнат! Наивният мечтател Адам. Който ще се опълчи на многоглавата хидра на човешката природа, ще плати с адски мъки и семейството му ще трябва да плати заедно с него! И едва в часа на смъртта, когато изпускаш последния си дъх, ще разбереш, че животът ти е бил само капка в безбрежния океан!

Но какво е океанът, ако не множество от капки?".

В някакъв смисъл възприемам тази книга като антология на политическите и човешки решения от началото на 19 век, през наши дни, та чак до времето, в което политическите решения се съдържат в простата физическа сила на едни над други. Почти както в началото на развитието ни като общество. Така де, горе не се изразих правилно – приемам книгата за една своеобразна антология на робството. Мой много близък човек каза за филма – „това е филм за свободата” – не, казвам аз – това е книга за робството, за човешкото робство. Брат и сестра Уашовски, по един типичен холивудски маниер (не че ни ги бива да правят филми) успяват да преиначат донякъде идеята. А „Cloud Atlas” е политическа книга. Не за друго, а защото всяко политическо решение днес, а и преди години, бива диктувано под натиска на интереси, различни от тези на масата. Всяко политическо решение просто не е политическо и неминуемо причинява цунамита от събития в личните животи на хората, в отделните животи. Всяко политическо решение се прави от хора – като вас и мен. И това го превръща във фиктивно, случайно решение, което може и често сгромолясва животи. Филмът опитва да преговори книгата, но твърде малко успява и акцентът му пада по-скоро във връзките между хората и идеите за прераждане. За това говори и смелият гримьорски експеримент, при който един актьор попада в няколко роли на коренно различни по раса и време хора. Това безспорно е интересно, но и донякъде разсейващо вниманието решение. Жалкото е, че на български двете неща излязоха едновременно и някак едното разми другото по отношение на идеите. А идеите в книгата са революционни, при все, че не са откриването на топлата вода. Начинът, по който е построена самата книга и разгадаването на връзките между новелите, които от друга страна са хлабаво вързани, все пак е удоволствие. И омерзение в същото време. Поне за мен четенето беше донякъде омерзително. Защо – защото новелата за Луиса Рей, където се случват убийства заради една ядрена централа за ток, удивително ми прилича на една БГ ситуация, шантажирана по същия начин и то в национален мащаб. Но и не само за това, а и за друго. Защото, вървейки по следите на разказвачите, проследявам цялата пътека, по която върви човечеството в последните няколкостотин години и най-вече в последните стотина. Обществото ни, човешкото общество, от времето на индустриалната революция насам, върви по пътя на главоломен прогрес (четен и разбиран от някои като регрес, което не е съвсем невярно), изнамирайки постоянно нови начини да превръща единиците си в роби. И не е чудно, че езикът и неговата убедителност, се превръщат в маши при управлението на масата. В крайна сметка езикът е и може да бъде използван като властови инструмент. А днес преминаването на границата език-поведение става все по-лесно, все по-полезно при подвеждането на хората. Феноменът „реклама” става все по-плашещ, а той работи основно през езика, освен чрез екрана на телевизора, говорителя на радиото или платното на стърчащите навсякъде билборди. И все в тоя дух.

И да – книгата е прекрасна – първо, защото говори за неща, които повечето от нас виждат, но, разбира се, видени през литературата те добиват различна стойност, различна убедителност. Второ – книгата е прекрасна заради построението на фабулите си, както и заради майсторския превод на български, дело на Магдалена Куцарова-Леви. И на последно място, но и на първо - корицата е бърза и лесна, когато има филм по книгата, но някак се дразня на такива корици. Правят книгата да изглежда лесно смилаема, понякога подвеждат, ако филмът е по-добър от книгата, или просто превръщат ценното хартиено томче в масов продукт, което е жалко с оглед на това, че при написването е вложен огромен труд, при превода - също.

И след всичко казано – единственото, което мога да препоръчам е да прочетете книгата и сами да добиете своите изводи.