понеделник, 16 май 2016 г.

.

Тялото се шмугва в извора на мълчанието
като смок, твърде дълго останал на слънце
и започнал да вижда света.
Всички опити да надмогне себе си

остават провал.

неделя, 10 април 2016 г.

-

петите ми са сладки от меда и захарта,
но още не кървят.
а стъпя ли на камък, ще започнат.
това е сигурност, която плаши
и привлича петите ми да стъпят върху твърдото.
да лепнат там,
да изтъняват от вървежа.

сетне внезапно да изчезнат.

сряда, 2 декември 2015 г.

.

Тялото ми е носталгия.
Цялото - не отделни негови парчета.
И докато се докосвам до тишината
я чувам.

Обратното е просто невъзможно.

...

мога да наблюдавам
/а аз само мога да наблюдавам/
как небесата над мен се затварят
и чувам звука от хлопането
на облаците един в друг.
а отдолу тялото изтича в цепнатината.
Изтича бавно
/започва се със секретите/
/приключва се с кръвта/.
а плътта е само изсушен компас,
по който другите съдят
за движението на облаците,
зарегистрирано в очните дъна.

Точно преди някой да затвори очите ми.

вторник, 29 септември 2015 г.

.

Това е моето превъплъщаване -
подай ми очите си, за да ги погълна.
Твърде дълго пътувах между
формулирането и въпроса,
но не е време да се върна.
Стоя с гръб към телата ни,
но виждам, че те се движат.
И знам, че това е вятърът,

който ги изприда и ги разприда.

четвъртък, 4 юни 2015 г.

...

През наушниците си от мълчание
все пак чувам света да жужи,
да гъгне, да трепва
в предсмъртните тремори
на безпокойството.
Докато клякам пред портите
на нощта, се обръщам,
за да потърся демоните,
които дебнат зад тях
и зад мен –
защото ги чувствам навсякъде.
Те са по-безпокойни от утрото,
което ще пристигне скоро.
Над хълмовете на коленете си
виждам неговия прозирен връх
да се издига, издига –
не като слънце,
а като скротум.

Ще тръгна по ръба му –
между тялото и гъвкавите
пътища на земята.
Нямам ръце за хващане,
но ми махни наушниците,
за да чувам писъците им,

докато отминавам нататък.

сряда, 22 април 2015 г.

.

Нека измерим температурата на въпросите
преди лицата ни да се стопят
като свещи в някоя стара, забравена църква.
от пикселите по ирисите ни нищо не остава.
само времето може да отговори
на всичко, което ни интересува.

ако се осмелим да го питаме.