сряда, 2 декември 2015 г.

.

Тялото ми е носталгия.
Цялото - не отделни негови парчета.
И докато се докосвам до тишината
я чувам.

Обратното е просто невъзможно.

...

мога да наблюдавам
/а аз само мога да наблюдавам/
как небесата над мен се затварят
и чувам звука от хлопането
на облаците един в друг.
а отдолу тялото изтича в цепнатината.
Изтича бавно
/започва се със секретите/
/приключва се с кръвта/.
а плътта е само изсушен компас,
по който другите съдят
за движението на облаците,
зарегистрирано в очните дъна.

Точно преди някой да затвори очите ми.

вторник, 29 септември 2015 г.

.

Това е моето превъплъщаване -
подай ми очите си, за да ги погълна.
Твърде дълго пътувах между
формулирането и въпроса,
но не е време да се върна.
Стоя с гръб към телата ни,
но виждам, че те се движат.
И знам, че това е вятърът,

който ги изприда и ги разприда.

четвъртък, 4 юни 2015 г.

...

През наушниците си от мълчание
все пак чувам света да жужи,
да гъгне, да трепва
в предсмъртните тремори
на безпокойството.
Докато клякам пред портите
на нощта, се обръщам,
за да потърся демоните,
които дебнат зад тях
и зад мен –
защото ги чувствам навсякъде.
Те са по-безпокойни от утрото,
което ще пристигне скоро.
Над хълмовете на коленете си
виждам неговия прозирен връх
да се издига, издига –
не като слънце,
а като скротум.

Ще тръгна по ръба му –
между тялото и гъвкавите
пътища на земята.
Нямам ръце за хващане,
но ми махни наушниците,
за да чувам писъците им,

докато отминавам нататък.

сряда, 22 април 2015 г.

.

Нека измерим температурата на въпросите
преди лицата ни да се стопят
като свещи в някоя стара, забравена църква.
от пикселите по ирисите ни нищо не остава.
само времето може да отговори
на всичко, което ни интересува.

ако се осмелим да го питаме.

вторник, 24 март 2015 г.

.

Виждаш ли -
ръката ми си проправя път
през гъстия като козина въздух.
Виждаш ли как думите следват ръката ми
и се разпадат до състояние на газ
/летливостта им е висока/.
Седим върху пропаст.
Виждаш ли как клатим крака -
не можеш да се надяваш,
че ще уцелим синхрон -
винаги мога да спра,
да разруша условния баланс
между себе си и пропастта.
Виждаш ли,
че таванът е близо
/газът се трупа под него
и дишаме все повече и повече
от своите думи/.
Тялото ми е паничка на Петри
и ще се счупи след дългото падане.
Ще изскимтя само две думи
преди да тръгна надолу.

Ще ги видиш ли?

петък, 6 февруари 2015 г.

.

Измествам се под ъгъл от 45 градуса
спрямо оста на всичко.
Метастаза е това,
което се случва
под повърхността на нещата,
докато никой не ги наблюдава.
В тях расте, подобно на лишей,
ускорението на времето.
Коленете ми пукат от усилието
да държа тялото си така.
А вадичките на сгъвките

са само индикация за провал.

неделя, 25 януари 2015 г.

.

Сянката ти се бави някъде
или пък е избързала.
В светлината на рамката
се проектира загадката на тялото ти.
Не се усмихваш.
Нито като Джокондата,
нито като Сфинкса.
На мястото на устните
има черна дупка.
Която бавно те изсмуква

навътре в нищото.

събота, 17 януари 2015 г.

.

Всичките ти корени се стремят към въздух.
Притежаваш необичайни тропизми.
Харесвам точно такива растения.

.

Нещо повече от излишък
e чувството за непотребност.
Мисля, че помня
как разравяме стари рани
почти като стари гробове –
онова, което излиза отвътре
е отвъд излишъка.
Не е съвсем непотребно,
но все някога ще ни свърши работа.
Заспивай сега .

Времето все още не е дошло.

сряда, 14 януари 2015 г.

Хабитати

Мъглата се отделя,
не като мляко.
По-скоро като воал от угризения.
Вече мога да видя всички грозни гледки,
с които разполага това място.
Сигурно затова от балконите
се протягат като хищни растения
кабелите-артерии.
Кожите -дрехи.
Обръщам глава.
Излизам от кожата си.
Най-сигурният начин да умра

е да не спя за известно време.

събота, 10 януари 2015 г.

.

Не е прегръдка от камшик
това,
което оставя белези по кожата,
а бавната и хладна,
седефена на цвят,
беззвучна като охлюв
целувка на живота.