четвъртък, 2 май 2013 г.

Нека скочим.
Терасата трае.
Търпелива под нашите стъпки.
Синьо-бял изгрев.
Тихо е.
Само клоните вятърът сплита през пръсти.
Нека изгревът жули, пече, изнамира.
Той е само сега и никога вече.
Нека.
В този час, когато жестока
се събужда земята.
Аз и ти не сме хора.
Може би сънища.
Които се щурат
по стъпките си.
Изнамират се, скачат, създават посоките.
Всеки вперен във нищото, вътре във себе си.
Бяло-синьо, което обръща нещата.
Може би сън.
На терасата, в този час,
скверен и тъжен.
Някой просто суши
своите гащи.