сряда, 26 ноември 2014 г.

Под крилото се е сгушила
неподвижната сган.
Не виждам дали са отворили човки.
Знам, че чакат да бъдат нахранени.
Мокро е. Мирише на мокри пера
и на дъжд.
И тогава виждам,
че пространствата зад гърба ни са празни,
а човките са отворени.
Животът понякога е точно това –

червей, предаван от гърло в гърло.

неделя, 9 ноември 2014 г.

.

Тишината е като конец -
хлабав в средата
и опънат откъм двата си края.
Кара ни да се движим по нея
като циркови артисти.
Внимателно,
стъпвай внимателно.
След първата дума
ще бъдеш хвърлен на публиката.

сряда, 5 ноември 2014 г.

Отпечатъци

От обветрената страна на слънцето
лятото се премести
към другата.
Споменът изгоря
и кърпата, на която лягахме
само през август - също.
Върху нея се отпечатаха
гърдите, торсовете, лицата –
и продължаваха да се взират в слънцето.

вторник, 28 октомври 2014 г.

Радиоактивният човек


   Преди малко се прибрах от балкона, където прекарах последния около час в опит да възстановя стар дървен шезлонг, върху който работя от месеци. Винаги започвам историите отдалеч, сякаш опитвам да ги обясня на себе си. Този път започнах отблизо, от току-що случилите се събития. Със сигурност след това ще се върна почти година назад. Това изисква историята. Обичам да се връщам в историите. Да ги измивам и изплаквам старателно в мивките на паметта, за  да блеснат и  вътре в тях да се проявят пукнатините, от които тръгва всичко.
   И тъй – преди малко се прибрах от балкона  - използвах слънчевото затишие преди залез, за да добоядисам шезлонга. За фон тихичко си пуснах „A night in London – live на Марк Нопфлър. Знам наизуст цялото изпълнение дълго час и половина, но за съжаление не можах да го чуя, докато работех. Друг звук го надви. Като по зададен сигнал, пет минути след като излязох на балкона, от съседския апартамент се разнесе „любимата“ ми музика. Трябва да се досетите за естеството на ритъма и поетикатаJ. Може би това беше събитието, което ме накара да се върна назад. Назад към моята радиоактивна почивка миналия септември.
  Обичам да пътувам. Не съм запален, крайно нуждаещ се пътешественик и не пътувам надалеч, но особено много обичам да пътувам към море или към Родопите. Харесва ми да усещам дори щипещия гъдел в стомаха, че ме няма, че изчезвам, разпадам се по осевата линия на пътя или оставам някъде встрани от бягащите по магистралата коли, в някоя самотна джанка покрай пътя или потопена в сладникавата, блудкава и зеленясала вода на оризищата край Пловдив. С връщането е същото, особено когато се връщам от морето. Същото е доколкото усещам, че ме няма. А ме няма, защото съм останала на брега на морето, да гледам до безкрай това удивително хекзаметърно връщане и връщане и връщане. И аз никога не се връщам от морето. Връща се някакъв мой симулакрум, бледо подобие на мен, което с неспокойство очаква да зърне светлините на нощна София и да вдъхне забързания ритъм на малкия, наистина малък човек.
   И тъй, стана ясно, че обичам да започвам отдалеч. В началото на миналия септември /2013 г./ решихме да пътуваме към морето, не за друго, а защото през по-миналото лято не успяхме да стигнем отвъд Родопите. Посоката беше Бургас и решихме първата вечер да преспим или на палатка, ако успеем да я опънем по тъмно, или на квартира в Черноморец. Черноморец се оказа изборът ни тогава, а плановете за следващия ден включваха посещение и проверка на плажа Атиа или Вромос, както може би е по-известен. Посещение, с естествената възможност да опънем там, и проверка поради слуховете – потвърдени или не, че мястото е радиоактивно. Снабдени, разбира се, с гайгеров брояч. Изключително емоционално търсене на вход към плажната ивица, снабдени вече със всички необходими за палаткуващия човек пособия, включително храна. Стигнахме брега, аз изключително развълнувана, защото мястото се оказа крайно приятно, плажната ивица покрита с материал за ровене – рачета, миди и всякакви приятни за мен неща, които морето ми предлага, заливът – плитък, населението на местността – тихи и спокойни хора, които безделничат по много приятен начин, пръснати нарядко по брега и околностите. Изобщо – рай за морски човек като мен, харесващ предимно празните плажове и шепотът на вълните, не крясъците на хората. Опъване на палатка – бързо и трескаво, слагане на бански – бързо и трескаво, бърз обход на местността с крайна цел – влизане във водата. Разбира се, не пиша тази история случайно, гайгеровият брояч започна да пищи истерично на бета-режим много бързо след като се изкъпах. Накратко – мястото наистина се оказа радиоактивно, ние направихме бърза справка по телефона и, аз крайно нещастна, а половинката ми, крайно облекчен, се изнесохме също тъй бързо и трескаво, с крайна цел Арапя. Нека не пропускам, че когато събирахме палатката, под нея намерихме един малък гостенин, който само ябълка не носеше със себе си – сиреч, една змия си ни беше харесала.
   Никога не бях ходила на Арапя, но там се роди заглавието на текста, не както може би сте помислили на плажа Вромос, а точно на Арапя. Не е невероятно, в първите дни на миналия септември, които се оказаха изключително топли, мястото да е пренаселено, буквално да се пръска по шевовете. Палатки, каравани, коли, глъчка – изобщо рай за всеки турист. Добре, това може и да го понеса, помислих си вяло. Върнахме се обратно, за да потърсим път към нелегалните борчета на високата част от залива. Да, от всичко най ми харесва да палаткувам нелегалноJ. Последва същата процедура – търсене на място, обход на местността, ужасът от крайно омърсената борова гора, която – за добро или зло, по-скоро за зло – вече не съществува, съдейки по спорадичните и лековати съобщения в официални и не чак така официални български медии. Намерихме си удобно място, не твърде обветряно, с обособено огнище и си запалихме огън - предимно от шишарки, паднали клончета и иглички. Едно такова малко огънче, стъкмено на  брега на морето, наистина може да те стопли. На чаша бяло вино неприятното впечатление от тоалетната свинщина, която палаткуващият български ентусиаст може да сътвори, се поразсея малко. Джойсовото томче, което бях взела със себе си, допълнително уталожи тревогата ми, че напуснахме радиоактивното райско кътче на север. Но само временно, както се оказа и добре, че винаги си нося тапи за уши, както се оказа. Вечерта продължи лежерно – бяло вино, хапване, четене, опит да изключа двата сериозни източника на шум, които не успях да локализирам съвсем, но бяха отвъд залива. Нямам вече ясни спомени за естеството на музиката – може би „Хиподил“ или „Обратен ефект“ или нещо също толкова шумно и съвсем в традициите на българските морски курорти. Имахме и нощен трип с фенерчета надолу по скалите на залива и може би тук му е мястото да отбележа колко невероятно изживяване е да изследваш живота на ракообразните нощем, с дребното изключение, че някои от тях съжителстват с пластмасови отпадъци, видимо и упорито неподлежащи на разграждане. Тъжно, но и вдъхновяващо начинание. Нощта продължи с несекващи опити да разбера как така музиката се просмуква от земята под мен и успява да преодолее дори тапите ми за уши. Но млъкни сърце на мрънкало – така се забавлява българинът – като за последно, шумно, неистово, гротескно забавление, близо до усещането за предстояща смърт. Следващите дни продължиха с обичайните за мен морски мероприятия – обход на местността, гъсто населена с изникнали като след дъжд хотелчета и всевъзможни постройчици, крепящи се на ръба на скалите, къпане в сравнително празния залив и опит да запомня морето такова, каквото на мен ми харесва. И похапване на риба, разбира се. И непрестанното усещане, че нещо не е наред и че мога да го назова точно. Радиоактивната Арапя, това не беше наред. Радиоактивното желание на човека да обеме всичко видяно и невидяно и да наложи върху него отпечатъка на една цивилизация, така оскотяла и омерзена, досадила вече на самата себе си, че се учудвам как не сме свършили всички, изпукали като самоубиващи се делфини, които никой няма да поиска да спаси, по плажовете на една криворазбрана вечност, каквато може да бъде и е природата.
   Далеч съм от мисълта за някакви нравоучения. Самата посока на развитие на българския туризъм е крайно амбивалентна. Дали само на мен ми изглежда така, но в битката между бетонните гиганти, с които българското правителство – лобистка маша в безкрайните и несекващи опити на чуждестранни инвеститори /последното звучи като манна небесна в ушите на бедните морски българи/ иска да засели и без това смаляващата се девствена ивица по Черноморието ни, и практикуващите т.нар. от мен природен туризъм, натурален туризъм ако щете, в който често пъти няма нищо натурално /и за това могат да говорят хората, чистещи Карадере от изоставения боклук/ има нещо странно. Нещо мръсно има. Нещо ужасяващо. Ужасяваща е природата на човека, която отказва да погледне вътре в самата себе си и да си даде ясна сметка за това какво я очаква. Глад, мизерия, кочина, в която да се въргаля, докато оглежда себе си в огледалото, което други удобно й предлагат и да си вика – ей, че то всичко е наред, я сипи една ракия, бе брат!! И пусни музиката. По-силно, ако може. Да си заглушим съвестта, ако е възможно и ако изобщо някои от нас чуват гласа на съвестта си. Съмнявам се.
Съмнявам се. Но за мен това е обичайно състояние. Съмнявам се например, че собствениците на земи по морето ще забогатеят чувстително, че наеманите на работа в курортите ще успеят да водят лелеяното от тях ежедневие, несмутени от растящи сметки и проблеми с новите курортисти. Съмнявам се, че обещанията за един еко-комплекс в земите на Карадере са издържани и ще бъдат изпълнени в духа на ЕКО-то. Еко няма, драги мои. Това е евфемизъм, използван да заблуди баламурници, които и без туй нямат вече нужда да бъдат заблуждавани. На всички ни е пределно ясно какво предстои, на някои от нас, като мен например, ни е пределно ясно, че мястото за един тих туризъм, какъвто аз мечтая, ще бъде Вромос – вонящият плаж. Че изтикани било от бетонни чудовища, било от осрани храсти, за много хора последен пристан ще се окаже радиоактивният плаж до Бургас. Това са те – радиоактивните хора, си дадох сметка през миналата зима, разсъждавайки над този текст – хората, които не искат натрапена музика, натрапена емоция, натрапени лайна, натрапен боклук. Хората, които не искат да се валят в лайната си, а просто тихо и кротко да съзерцават природата, с желание минимално да я накърнят.
   Но нещата не свършват дотук. Те никога не свършват дотук. Всичко, което разказвам е било многократно потвърждавано и препотвърждавано и от почивките ми на Родопите през годините, а последното лято го препотвърди, както по отношение на Родопите, така и по отношение на морето, този път в северния му край – Крапец и Шабла.
  Шабленският плаж е чудесен плаж. Тузлата бълва комари като пощуряла, но е красиво и сравнително тихо. Това, което можеш да чуеш, са молитвите на полски туристи, изречени изпод сигурното закритие на палатката. Но нещата отново не свършват дотук. В малките часове на нощта, ако се вслушаш внимателно, можеш да доловиш неравноделните ритми на някакъв бас, идещи сякаш от Ада. Можеш, засичайки се с група туристи в същия къмпинг, да разбереш, че те не само не възпитават децата си на уважение към другите, а самите са възпитани в дух на крайно неуважение към тишината и спокойствието на останалите. Можеш, с една дума, да разбереш, че свинята е навсякъде и че трябва да си сигурен – като умреш един ден, тя няма да се посвени да се оваля върху гроба ти, грухтейки доволно, освинена в своето дебелокожие, обградена с други такива свини, незачитащи нищо и никой, готови да прегазят всичко, за да си почиват и грухтят по свински. И те грухтяха, повярвайте ми, те грухтяха, а го смятаха за песен, за висше сведение, за сведение свише на факта, че съществуват, че те са тук, живеят и дишат, в един непрестанен, постоянен и възобновяващ се цикъл, в едно иманентно по произхода си и омерзително по проявите си живеене.
   Но и тук не свършват нещата. Нали, казах ви преди малко, че и тук няма да свършат. И отвъд пак няма да свършат.
   Ако някой някога е виждал Родопите от върха на някой хълм, ще разбере защо обичам тази планина. Отидох за пръв път през септември преди десетина години, а тогава имаше само коне и почти никакви хора. Високо е и през септември вече е студено, наистина студено. Но съм била и през летата. Лагерът, който обитаваме, се намира на малък нос, част от по-голям нос и преминаващ в сравнително дълбоко вдаден в сушата залив. Отсрещната страна на залива е висока и преминава в друг залив, пак сравнително дълбоко врязан и продължаващ в няколко приятни за лагеруване места, които през годините неколкократно съм виждала безобразно замърсени, буквално превърнати в тоалетно-кухня, тъй като наред с дежурните хартийки, оставени сякаш от някой, изненадващо сполетян от тежко стомашно разстройство човек, тоест свиня, съжителстват и разнообразни по род и обем отпадъци – обелки от картофи, моркови, салами, сирена, бутилки, пакетчета, пликчета и прочее - все боклук, оставен от подобни нему. По всички стандарти, а най вече по моите, тежки и незапълними дупки в елементарното възпитание са накарали тези „хора“ да направят тези неща. Не е поносимо да гледаш как всеки ден от почивката ти се превръща в продукт, изяден и изсран от такива хора, където им падне, и то под звуците на разнообразни по звук, ритъм и сила на звука, но все подобни, събираеми под удачното и българско „чалга“, музики – като се започне с долнопробния български попфолк, мине се през неговите предтечи – сръбската и българска музика, през латиноамериканските „парчета“ и се стигне до безвкусния рап. За беда по-миналото лято си сложих хамака, и бога ми как уцелих точно местоположението, в точката, в която две подобни „музики“ се събираха перфектно в една голяма какофония. Книгата, която четях се оказа излишна – написах цял роман, като минах през няколко сюжета как точно да унищожа източниците на шум и да убия притежателите им. А те – горките притежатели, просто се напиваха докъм 6-7 вечер и доволно замлъкваха, довличаха се до палатките си да грухтят там и да сънуват свинския рай. В техния вариант това е голяма гора, която спокойно могат да оцапат до неузнаваемост за кратко време и да се приберат по родните си бетонни поселища, за да продължат там същото действие, в блажено неведение за това, че са вредители. В последното засега лято в Родопите се наложи притеснени да отидем и да отправим молба да бъде намалена музиката. Посрещнаха ни с обидено бодряшко съгласие, че може и да е силна музиката и ще я намалят, щом е толкова важно. Ние ще им развалим бекрайно интересния купон – един пиян, който се опитва да нацепи дърва, няколко лелки, около които с бодра и ликуваща стъпка група дечица разучават движенията на нов латинохит, сиреч, учат се да тресат задници по общоприетия маниер.

   Не мисля, че има кой знае колко още да казвам. Понятието радиоктивен човек мина през няколко еволюции в мислите ми през последната година. От самотния плаж, на който и звук не се чуваше, освен плискането на вълните, шепота на хората и истеричния крясък на гайгеровия брояч, през полудялата Арапя – и тази в нелегалните палатки, заобиколени с парченца тоалетна хартия и изпражнения, и онази – в малките, кокетни хотелчета, в чиито барчета пияни юнаци и моми крещят в пиянско-свински възторг, през гордата самота на боровете в Родопите, неприятно смутена от подобни елементи – започвам да си мисля, че понятието радиоактивен човек парадоксално сочи в две посоки – всяка уж самостойна, но неразривно свързана с другата. От едната страна радиоактивният човек – това е човекът по принцип, днешният консумерист, конформист,  покупвател и изхвърлятел на всевъзможни продукти – и материални и духовни, готов да защитава своето статукво с всички средства и най-вече с такива, които пречат на останалите, и другият човек, а не спирам да си мисля, че това съм просто аз – човек, видял пред себе си едно голямо нищо, човек, комуто не е останало какво да защитава, освен свободата си. Онази малка свобода да си мълчи, да не пречи, да не иска, да забелязва дори с високомерие, че човечеството вече се е изхабило и в същото време със смущение да си припомня факта, че той също е част от това човечество. Дали?, се питам, съм част от това човечество, когато попадна на някое риалити, на съдебно шоу, на драматизация на човешки съдби, на патетични клипчета, в които хора спасяват животни, а други хора убиват животни или хора, или секат гори, за да насадят така животоспасяващата маслодайна палма. Животоспасяваща само за нечий капиталистически джоб, озверяло отворил уста и викащ дай, дай, дай още, това ми е малко. Дай, дай, дай в ритъма на българска чалга. Не съм, отговарям убедено понякога. Друг път с половин уста си признавам, че съм. Трети път отричам, отричам, отричам. Отричам да бъда. Отричам.

събота, 25 октомври 2014 г.

.

Твърде дълго търсила разумни форми на живот.
Без изглед за успех.
Преговаряла стари дати,
потъмнели от архивирането
в нищожното количество време,
което осезателно намалявало.
Спускала се по отвесите
и по скучни хоризонтали.
Тогава я срещнах.
 - От студеното ме болят зъбите –
каза ми.
После добави с известна досада:

 - Отивам да търся разумни форми на смърт.

понеделник, 6 октомври 2014 г.

...

Никога не е само черно и бяло
това, което можеш да видиш при играта на сенките,
които листата и светлината
без мяра за естетика
или оразмеряване,
или чувства,
създават;
движиш се като сянка през
тях,
докато изместваш тялото си
с една частица гравитация назад
или надолу
/това зависи само от гледната точка/;
Никога не е само черно и бяло
това,
което може да последва,
когато листата прегорят
и последват траекториите си,
очертани вече с плътния маркер на слънцето.

Ти винаги оставаш само сянка
в тяхното Никога.


четвъртък, 26 юни 2014 г.

"Събирането" - Ан Енрайт

  В романа си „Събота“ Иън Макюън свежда злото у хората до чисто физиологичните и химични процеси в човешкото тяло и техните, да ги наречем отклонения. Възможно ли е наистина да обвиним липсата на една молекула „нещо“, или едната молекула „нещо“ в повече, за всички социални и лични драми, на които сме преки или задочни свидетели в живота и литературата? Може би да. Но не за Иън Макюън иде реч в настоящия текст, въпреки че поне географски авторката на „Събирането“ е близо до Макюън. И май само географски.

  „Събирането“ на Ан Енрайт, издаден на български от Колибри, разполага действието си основно в Ирландия (а Ирландия, нека да си кажа, е любима моя тема, както по отношение на литературата, така и по отношение на културата и т.н. и т.н /тая тема е доста дългаJ/). Ан Енрайт предлага емоционален разказ за живота на едно голямо ирландско семейство, а първичната завръзка на сюжета е смъртта на един от братята на разказвачката – Вероника Хегърти – ирландка с болезнено ярки спомени от детството, а дори и от преди него. В този случай началото на „Ана Каренина“ е съвсем на място: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему“ . Може би много дълго време съм живяла с идиличната представа за ирландските семейства като за големи сплотени фамилии, чиито единствени проблеми се коренят в зависимостта от Короната и междуособиците на база католицизъм и протестантство. Не е така, а от друга страна – не живеем ли всички с идилични представи – дълго време, а дори и сега, живеем с идиличната представа за Запада като едно безкрайно свободно място, рай на възможностите – Западът, разбира се, не просто като Щатите, а всичко отвъд Сърбия. Е, тези идилични представи бързо се изчерпват – толкова бързо, колкото си позволим да ги развенчаем, да ги отхвърлим. Още по времето, когато четях монументалната за мен „История на Ирландия“, бързо-бързо представите ми започнаха да се наместват по-близко до реалността /нека кажем, че никога не съм пътувала до Ирландия, нито до Северна, нито до Южна Ирландия/. Нещо, което „Събирането“ дава, е обяснението защо ирландските семейства в голямата си част са многобройни фамилии – до много скоро презервативите са били забранени за продажба в магазините.  Това е състояние на другия полюс, в сравнение със забраните и насилствените стерилизации в Азия.

  И така, ако приемем, че смъртта на Лиам  - брата на разказвачката – е първичната завръзка на сюжета, основното събитие, което задвижва героите, то неизменно трябва да потърсим и вторичната завръзка, която Ан Енрайт полага някъде след средата и дори по-скоро към края на романа, въртейки се обаче плътно около болезното детство с леко откачена майка, странните събития от младостта на баба й, които са разказани по въображение, лудостта и отчуждеността на всеки един от голямото й семейство, които изплуват с цялата си сила едва към края на романа, когато всички се събират на бдението над мъртвия. Друго начин за построяване на сюжета, за който сега се сещам, намирам у Достоевски например, който поставя убийството почти в началото на „Престъпление и наказание“. Ан Енрайт избира точно обратното – да оставя само дребни улики и упътвания към основното – към вторичната, както вече я нарекох, завръзка, която съвсем естествено се явява и особен вид развръзка и кулминация на действието. В същото време Енрайт си оставя и една малка вратичка /малко захаросана и по холивудски/, един финал, чиято стилова насоченост наистина отпраща към романтичните комедии на холивуд – син, за когото никой от семейството не е знаел. Това, признавам, на мен лично ми дойде в повече.

  „Събирането“ печели „Ман Букър“ за 2007 г., както и Колибри анотират на първата корица на книгата. Езикът и атмосферата са силни, постоянното завиване към кулминацията-развръзка, за която споменах, на мен лично ми е интересен похват. Авторката постоянно стеснява кръга около семейството, пращайки разказвачката на дълги пътешествия в миналото, в опит да се обясни нелепата смърт на Лиам. Докато стигнем до ключовата сцена /няма да казвам, спокойно/. Тя разбира се е предшествана от умело представения хаос в едно голямо семейство, така както го вижда един от малките му членове – с цялата драма на срещите с другия, на крайната невъзможност да избереш и да възпиташ родителите си, с отчуждаването /тук щях да напиша алиенация, но ние си имаме хубава дума и се спрях навреме/ и постепенното раздалечаване на децата едно от друго в процеса на порастването им. Неизменните събития, които съпътстват всяко израстване, бих казала, но подготвящи почвата за почти фройдисткото обяснение на всичко това, което се е случило и което тормози разказвачката. Ан Енрайт обаче, без да твърдя, че съм пуританка, на моменти натрапва езиков натурализъм, който на мен не ми е по вкуса – най-вече в сферата на секса. Стивън Кинг препоръчва да наричаме нещата с истинските им имена, вместо да използваме евфемизми като „облекчи се в храстите“ /цитирам по памет/, но при Ан Енрайт тази изпълнена препоръка добива самоцелност, която не ми се хареса. Да кажеш „хуй“ не винаги е подходящо, не само в реална обстановка, но дори и в литературата. В едно такова повествование на мен лично наистина ми звучи като залепено, самоцелно залепено.

  За разлика от Макюън, тъй като го споменах в началото на този текст, който е изключително прецизен и подреден разказвач, Ан Енрайт пише по-скоро хаотично, в сравнение с него. На моменти имах чувството, че всичките изсипани ярки спомени на разказвача, са хванати буквално „от вратата за краката“, въпреки че явни противоречия не открих. Напротив, окончателните  впечатления от романа, като изключим финала, който наистина е изваден сякаш от „Четири сватби и едно погребение“ или от „Нотинг хил“, са за провал, провал на човека и човешкото в условията на само на модерна Ирландия и модерния свят, а по принцип на човешкото. Граничното чувство на обреченост, което всеки изпитва – някои от нас само понякога, а други през целия си живот – тук е остро, съдбовно дори. И естествено - разрешението, изходът от това чувство – остава да виси без опора след последната дума:

„И макар че раждането на още едно дете само по себе си ще е удивително, то не е онова, което най-силно желая, докато чакам със затворени очи на опашката на аерогара „Гатуик“ – жена без багаж, без остри предмети, без нищо, което да не съм опаковала сама. Искам най-вече да се боя по-малко. Нищо повече. Защото именно страх усещам, докато чакам да се приближа до ръба на гишето за заминаващ полет днес или – ако цената е прекалено кожодерска – рано утре сутринта. Не съм сигурна дали ще мога да се кача по онези алуминиеви стъпала и да вляза в самолета.
Аерогара „Гатуик“ не е най-подходящото място, където да те обземе страхът от летене. Но имам чувството, че точно това ме обзема в момента; понеже колкото по-високо излетиш с тия чудеса, от толкова по-високо ще паднеш. От друга страна пък, аз от месеци насам все падам, и то – в собствения си живот. И всеки момент ще се пльосна отгоре му.“

  И друго – докато в „Събота“ Макюън редуцира начина на общуване с другите и със себе си до химията и физиологията, като виновници за всичките неудачи, Ан Енрайт прави почти същото, но със сексуалните табута и начина, по който те ни фрустрират, понякога за цял живот.

В следствие на това изниква въпрос, който ме мъчи от години и не мога да намеря адекватен и пълнозначен отговор – доколко това, което ни се случва, всичко, което ни се случва, ни изгражда и доколко ние изграждаме събитията и ги предопределяме. „Събирането“ на Ан Енрайт не успява да отговори на този въпрос, но само защото той няма еднозначен отговор.

сряда, 25 юни 2014 г.

.

Мислиш ли, че любовите ни
могат да се изпаряват,
докато живеем в това циклично, системно déjà vu.
Колко умирания на клетките може да коства
една умряла любов.
И така.
Дали те обичам,
дали се обичам
е една цяла загадка.
А нейният топ
се опитва да вземе нейния цар
и да се преструва след това,
че всичко е свършило,
както  е редно

за една партия шах.

понеделник, 16 юни 2014 г.

.

Свободата, Санчо,
далеч не е като салама.
Това, което прилича на птица
и в момента лети вертикално надолу
от балкона ти на петия етаж
във Дружба
или Младост
или дори във Свобода,
е тя – която си изпуснал,
докато си чакал
в полувремето.
Дано там долу да е меко
и някой все пак да я гушне
и утеши във самотата.

Защото всички телевизори са включени.

вторник, 10 юни 2014 г.

Пребъдване

На Б.
Седим.
До изгрева остават само две изплясвания
на птичите пера.
Не можем да ги видим.
Ти ги чуваш преди мен.
А те се чуват преди всичко.

Във резерватите
орангутаните се борят за надмощие.
А в клетка нечие сърце пулсира
и се домогва до същината на решетките,
за да открие захранващия свободата извор.
Той е вътре.
В момента е в очите ти.
И се премества на пулсации
мигновени трепвания,
които преминават
от слънцето до теб
за части от секундата.
Не мигаш.

Слънцето не мига.
А ако мигнем затворът ще е неминуем.
Знаеш ли,
че после
ще сме просто риби,
студени риби –
и ще вдишваме вода –
солена, даже твърде
за нашите немигащи очи.
тогава ще те питам –
готова ли си да строшиш леда.


Обратно да си присвоиш пак старата обвивка.

неделя, 1 юни 2014 г.

.

ние можем да стиснем ръцете си.
но това всъщност е без значение.
огладените кожи на дланите
са се протрили от носене.
и от стискане.
затова нека издишаме
цялата пръст от дробовете си
и да се пуснем рязко.

центробежната сила ще ни държи.

понеделник, 28 април 2014 г.

.

Телата са разчертани.

Готови са.
Линията минава по гръбнака
и спира в сакралната кост.
Обърната е навътре главата.
Между коленете и китките
има цяла пропаст.

Движат се конвулсивно.
Всяка сутрин е твърде рано
да свърши реалността и да почне
сънуването.

неделя, 30 март 2014 г.

.

Само понякога става ясно,
че светът е загубен за нас.
Преди да сме оформили телата си
можем да го избродим
и като неумели скулптури
на някой разсеян създател
да спрем на тротоара, тук,
за секунда,
за да го разгледаме –
плочка по плочка,
в неговата несъразмерност и неготовност.

И да избягаме от логиката,

която прави от телата ни лостове.

петък, 28 март 2014 г.

.


Пирамида е утрото.
Двете ми очи
са нейни стени.
Непроницаеми.
Разделени.
Между тях е върхът.
Изграден на математически принцип.
Под него е цялото,
което спи.
И само точното положение на слънцето
може да го накара да
оформи стъпалата си,
за да се обърне
и като палиндром

да тръгне по дирите си.

понеделник, 24 февруари 2014 г.

Убийството на Роджър Акройд

Така се случи, че в началото на миналата седмица прочетох два романа на Агата Кристи. Просто реших, че ми се чете кримка, и реших да изблудствам с авторските права и да си сваля книгите от Читанка. После реших да изгледам „Убийство в Ориент Експрес“ с оня странен Еркюл Поаро в изпълнение на Албърт Фини. Пак „чийтнах“, като дръпнах филма от замунда. В момента се пляскам предупредително по ръцетеJ Не харесах точно този Поаро. Някак другият, Дейвид Съчит, ми харесва повече, а освен това съм го гледала и в цяла поредица истории. Моят Поаро, разбира се, е различен. Имам предвид образа, който аз съм си изградила като дете, докато се запознавах с „убийственото желание“ на английските провинциалисти. Позволете ми лиричното отклонение, за да си призная, че ехх, какви славни дни бяха. Как отивах с наръч книги за лятото на село, как се измъквах в горещите следобеди, за да чета Агата Кристи в хладната малка стаичка на втория етаж на вилата, която преди няколко години баба и дядо продадоха. Как се шмугвах – малък престъпник с къси гащи и попрегорели крака – в горния двор, откъдето си обирах доволно количество джанки, които хрупах, докато Кристи ме водеше през заплетените си сюжети. Един много ярък момент се е запечатал в съзнанието ми. Момент от нейн роман. Как една от героините подрежда малка градинка в леха в двора – камъчета, алпинеуми, дребни сукулентни растения. От друга страна този спомен свързвам с „Тайната градина“ на Франсис Ходжсън Бърнет, роман, който съм препрочитала поне пет-шест пъти през годините. Не за друго, а заради хладния и суров английски пейзаж, в който малката героиня може да се охлади, да се прероди, да порасне/порЕсне /виж тука за Пипи Дългото Чорапче/.
Аз имам навика да се отвличам встрани, хванала един път определена тема, тя винаги ме води към други теми. Разпокъсвам се постоянно, препрочитам едни и същи пасажи по много пъти. Нещо, което ми е направило впечатление, мога бързо да забравя, след това пак да си го припомня, с нова сила, с нова идея в него. Затова започнах чинно да си записвам в един „мазен“ тефтер. Звучи почти по търгашески. Тука има едни двайсе лева, дето оня има да ми ги дава и все неща от тоя сорт. Всъщност идеите са горе-долу това в днешно време. На високо ниво идеите стават разменна монета.
Но не за това е въпросът. Както казах, обичам да размивам мисълта си. Ясната мисъл не ми е приоритет, или може би ми е приоритет, но тихомълком съм се убедила, че не мога да я постигна, при все всичките ми опити. И двата романа на Кристи, които прочетох, имаха необичаен завършек. Изненадващ обрат. Първият – „Загадката на Ендхаус“ - не блести с кой знае какво – обичайните заподозрени, необичайните похвати на мосю Поаро. В интерес на истината донякъде този герой напомня опитите на американските сериали с главни действащи лица детективи, страдащи от особен вид мизантропия или по-скоро отвращение, гнусливост към нещата, един вид вкоренени и странни за другите привички, чиято поза заемат без смущение, карайки останалите да се съобразяват с тях и с техните „сиви клетчици“.
Вторият роман обаче предлага много интересен поглед върху сюжета. Повечето от историите на Кристи, поне тези за Поаро, са разказани от повествователя Хейстингс. Това напомня Конан Дойл и начина, по който той изгражда сюжетите си. Направих си справка в гугъл за Агата Кристи и стана ясно, че „Убийството на Роджър Акройд“, вторият й издаден роман и вторият роман, който прочетох тази седмица, е история с много необичаен обрат и именно той й носи слава и продажби.
Тук все още няма Хейстингс. Поаро е пенсиониран и отглежда тиквички в английската провинция. /ето откъде води началото си „Убийства в Мидсъмър“/. Повествователят е лекар, който е в близки отношения с жертвата, и на практика участва в откриването на трупа. Чудесното в това повествование е развръзката. Докато четящият трескаво си мисли кой ли може да е убиецът, самият убиец е на една дума разстояние. Буквално на една дума. Ако повествователят се изпусне без да иска в разказването и спомене нещо, някоя съвсем дребна подробност, която умело скрива за себе си, веднага би станало ясно, че тъкмо той, д-р Шепърд, е убиецът. Това обаче не ни се дава до края на романа. Ако ни се даде няма да има роман, нали така?

И се замислих. Замислих се за това, че езикът и думите показват, но и скриват. Замислих се – не е ли всеки един от нас д-р Шепърд? Не просто всеки пишещ, а всеки човек, пред когото изниква понякога възможността да се скрие в собственото си повествование, така че да не разбере до края, че той е убиецът. Тук нарицателното убиец е чисто метафорично използвано, а „повествование“ използвам съвсем преднамерено, за да означа по този начин живота.

събота, 15 февруари 2014 г.

..

Безсмъртните вървят.
Виждам ги.
Краката им се влачат.
През меката и рохкавата пръст.
Началото им е оттатък..

Пу.. Ти си пръв.

събота, 1 февруари 2014 г.

За дългите чорапи на възрастните, но по детски

Убедена съм, че на много от вас този текст ще прозвучи не на място, може би. Не ми пука, разбира се. Ако ми пукаше, нямаше да го напиша, нямаше дори да си помисля за него. Ако ми пукаше, нямаше изобщо да мечтая за нищо, защото вътре в себе си съм убедена, че много от хората, които познавам, не мечтаят за нищо съществено. Вероятно и аз не мечтая за кой знае колко съществени неща. Но годините и срещите ми с много хора ме убедиха, че по принцип човечеството не мечтае много. Даже твърде малко мечтае в последно време, ако питате мене. Тъй като не ме питате, предполагам, че не ви и интересува, а аз пък напротив ще ви кажа. Колко типично за Пипи Дългото Чорапче.
Когато за първи път прочетох тази книга, на девет, ако не се лъжа, си умирах да опитам от тези хапчета за непорастване. Знаех, разбира се, че това е само измислица, но въпреки това много исках да ги опитам. Подобна беше историята ми и с Питър Пан. Казвам история, защото цяла нощ след като гледах една руска версия на „Питър Пан“, лежах в леглото с отворени очи и чаках Питър Пан да дойде и да ме отведе в страната на кайманите с часовников механизъм. За съжаление се оказа, че такава страна няма. Както няма и хапчета за непорастване. Светът е по-скоро свят на портокалите с механизъм. Всъщност вече няма свят за децата, дори и по онова време нямаше. Днес още по-малко. Днес на децата се гледа като на потенциални успяващи, които от тригодишна възраст са на пазара за успяване. Не съм по хейта, въпреки че много би ми се искало да бъда, но когато видиш едно дете, което пее страхотно в онова старо предаване за Лъвовете и години след това го видиш със силиконови устни и силиконови гърди , да лее shit от устата си, вече ти се струва, че светът не е така магичен, както на мен винаги ми се е искало да бъде. А когато си прехвърлил трийсетте и видиш деца, които пеят в „Шоуто на Слави Трифонов“, единствената реакция е да помислиш как след години тези деца ще пеят подобни глупости някъде. Или ще се самосъжаляват, че не са успели. Загадка е това нещо успехът. Обикновено мръсна загадка.
Помня как четях „Пипи Дългото Чорапче“ за първи път. Седях на дивана, на който седях и преди седмица, и не можех да отлепя очи от буквите. Защото буквите не бяха букви – те бяха коне, острови, негърчета, лимонади и пасти, възможни светове. Днес, докато четях книгата на моя верен „kindle“, се удивлявах колко много лъже това дете и се замислих и за нещо друго. То е свързано с две отделни неща. Всъщност с три, но последното е толкова отвлечено и далече от тая детска материя, че надали си струва изобщо да го споменавам.
Замислих се, че наистина някой ден може и да забранят книгите и внезапно идеята на Бредбъри се превърна в страшна реалност. Реалност, която е плашеща по две основни причини – първо, защото може и наистина така да стане, че книгите да започнат да се забраняват. Или най-малкото да се четат с т.нар. „политическа коректност“. Да, дори и детските книги, какво лошо има в това. Щом нашият „парламент“ може да реши да гласува криминализирането на сексуалността и затвор за притежанието на трева, защо да не се опитат да криминализират и затвора за притежание на книги. Крачката е лесна, повярвайте, и е толкова лесна, колкото е лесно безгласното съгласие на хората. А те вече са безгласни. Защото, ако тълкувам много своеволно Дельоз и Гатари, ще излезе, че всичко, което ни прави хора, всъщност ни подчинява. Телата ни, обучението ни, разсъдъкът, тоест предразсъдъците ни. Всичко. Защо това да не се прехвърли не просто върху телата, а и върху главите ни, върху това, което се съдържа в нас. Некоректно е да се говори за черни, чийто крал е бял, за насилие върху животни /въпреки че Линдгрен се бори срещу това/, за прокламирането на идеята, че децата не трябва да ходят на училище. Тази книга е скандална, ако я погледнем под друг ъгъл, нали? И, ако вярвам на тенденциите и малко екстраполирам нещата, какво пречи тази книга да се превърне внезапно в забранена. Това разбира се е твърде малко вероятно, толкова малко вероятно, колкото да забранят сапуна. Но знае ли човек – преди двеста години за робите е било малко вероятно да отменят робството, но това се е случило, по един или друг начин. Както, по един или друг начин отделният човек продължава да е роб другиму. От друга страна – аз четох тази книга на четец. За малко да си купя новото издание с твърди корици, но не би – други книги взеха превес. И аз я четох на електронен носител. Не че това е лошо, напротив. Благодаря на Читанка, защото съм търсила къде ли не за хартиен носител на няколко книги и не съм ги намирала никъде другаде за по-малко от 25-30, че и повече пари, но в Читанка са били налични. Плашещо е друго – тенденцията всичко да се дигитализира е плашеща. Защото постепенно четивата ни ще станат виртуални, ще станат твърде леснодостъпни, ще станат не просто лукс, а по-скоро нещо излишно, случайно и неструващо си усилията. Че четенето постепенно ще се обезмисли, пак според причините на Дельоз и Гатари. Че на преден план ще излязат не просто учебници за четене на това как се става човек, а цели наръчници и програми за виртуално обучение, уебинари и прочие глупости, които ще изметат с голямата метла всички малки, дребни, несъществени мечти на човека, които най-често се явяват и живеят в късите, свободни от работния ден нощи, когато си се втренчил в тези букви и те, посредством сложните изчисления на една за мен непозната машина, се превръщат в цели, големи, обемни, красиви, пълни с мечти светове. И тъй, там ми е болката, за която пиша сега. Че Пипи не просто няма да порасне. Че тя е умряла преди да порасне. Защото още преди да порасне, се е превърнала в същество калкулиращо мечтите си. Споделящо мечтите си в социални мрежи. Търсещо публика за мечтите си. Публика, която да каже  „Да, мечтите ти си струват, Пипи. Недей да вземаш хапчетата за непорастване. Знаеш ли колко яко ще е да отидем заедно на училище, а след това да скитаме из Мола. Можеш да залъжеш фантазиите си с това. Лесно е. Топло е. Почти като да си на тропически остров, вместо на тази гадна, студена софийска улица.  И така неусетно ще се превърнеш не в Пипи, а в двамата Джим и Бък, които искат да отмъкнат нещо, а не да го спечелят. После ще учиш на същото пошло примиренчество децата си. Ще ги учиш да калкулират, да пресмятат, да търсят това, срещу което да заменят „онова“, каквото и да е то. Дори и свободата си. Най-вече свободата си.“

Да, изхейтих се накрая. То цялото нещо се оказа един затворен, омагьосан кръг. Четох преди време за един човек, който излязъл от цивилизацията – май накрая се беше върнал там, защото получил остро възпаление на зъбите. До тялото е опряло, не до свободата. Свободата е била налична. И сега се сещам, че една девойка ме беше питала на стената ми във ФБ „Книгите са бягство от живота или бягство към живота?“ /цитирам дословно, тоест копирам буквално/. Сега бих казала, че са бягство към себе си, ако си позволиш този лукс. Ако не си го позволиш – тогава животът ти е бягство напред, към смъртта, а за разнообразие ще можеш да пазаруваш:DD

И накрая се сещам за Еко, който казва, че много животи е живял. На мен би ми стигнал само един – този на Пипи – и ако някой ден ми се удаде възможност да вдигна кон или крава на ръце – бих го направила- стига децата ми да научат урока, че всичко на този свят е възможно, дори непорастването. Ако си позволим този лукс.

четвъртък, 23 януари 2014 г.

Яйцето

Слаби сме.
Краката ни са слаби.
Ръцете също.

Сърцето ни изпомпва
и пренася корени и сламки;
гнездото му е меко, жилаво и топло.
Сърцето зрее в нас, подува се, 
втвърдява се.

Чупливо е.

Отвътре е издраскано,
Отвън е гладко.
А после се пропуква.


В пукнатините се заражда нещо ново.

сряда, 1 януари 2014 г.

не знам

Не знам. Ще ми се да напиша нещо. Не разказа, който започнах с твърдото намерение да завърша бързо, за да не „загубя атмосферата“. Иска ми се просто да напиша нещо. Да щракам по клавиатурата с неясната идея да възпроизведа ясна, точна, структурирана мисъл. Отсега знам, че това е causa perduta. Не съм „на ти“ с ясните, точни и прочие мисли. Съвсем обратното – аз съм крайно непоследователен човек и това може би си проличава. Тук обаче веднага иде облекчаващата идея – онази идея, че ние не винаги сме това, за което се смятаме. Че по всяка вероятност другите наоколо ни смятат за нещо друго. Какво ме подтикна да напиша това, което пиша – реших да се пробвам в ревюто на фейсбук за своята година. Моята 2013? Може ли изобщо фейсбук да е мерило за това колко много съм чувствала, изживяла, дишала и работила през тази година? Отговорът е ясен, нали. Въпросът, разбира се, е в това как фейсбук подбира „моите събития“ за годината и как ми ги предлага. Вероятно е на база лайковете, които са получили публикациите и снимките ми. Това обаче означава, че моята 2013 не е моя в истинския смисъл на думата. Аз съм поделена чрез самото си участие в тази социална мрежа. Животът ми е поделен на две – това, което се е случило наистина и това, което се е случило, но пречупено, или по-скоро счупено през призмата на другите, които са харесвали, харесвали, та чак край няма. А какво са харесали другите – бебешки снимки, книгата, която се случи в края на пролетта, някои хейтърски изблици, които никак не са случайни и т.н. Да, не отричам, годината беше изпъстрена със събития. Беше тежка година за т.нар. българска демокрация. Беше година провал, погледнато от друг ъгъл. Научих за себе си много неща, но не достатъчно. Научих и много неща за останалите, които ме поставиха в една особена, да кажем гранична ситуация. Научих, че трябва много да държа на това да съм аз. Да не се изкривявам. Да не позволявам да ме изкривяват. Научих се да не изкривявам другите. Защото това боли. Научих се, тук с едно намигване, че не трябва да правиш сладко от портокали, докато гледаш „A clockwork orange“, защото сладкото се захаросва, когато готвачът се замисли, че всъщност целият ти свят е едно премятане отгоре и отдолу на позата, на колелото или както щете го схващайте. Научих, че човек се става трудно и, въпреки че първите уроци изобщо не ги помня, сега ги виждам от друга гледна точка. Научих, че „мамууу“ е много важна дума в езика на децата, много важно понятие. Научих, че много повече трябва да вярвам в себе си, а понякога изобщо не трябва да вярвам на другите. Разбрах, за пореден път, че светът би могъл да бъде една много голяма лъжа и може би всъщност е такъв. А дали не е истина този свят? Разбрах, че светът за някои от нас е една прекомерна истина, а за други брутална лъжа. Фикция, доколкото фикцията е някак сравнително хармонично поделена между истината и лъжата. Научих, че понякога на мен лично ми е много трудно да разгранича света, така както аз го виждам, от света, както го виждат другите. Изобщо, научих, че всичко е много сложно. Получих и други уроци, разбира се. Че светът е литература, но всъщност и не е. Че литературата е цял един свят, в който можеш да потънеш, а тези, които те гледат отгоре и се опитват да ти подадат ръка, всъщност не знаят къде точно си затънал, а ти си в живота, размахваш ръце и вместо да те набутат вътре, за да разредиш още повече битието си, тези отгоре се опитват да те издърпат с калпави съждения от рода на – "ела, нека ти покажем тоя, реалния свят". Тука няма да задълбавам, защото ще се изхейтя тотално, а не това е целта на упражнението. Или – кой знае – може би е точно това. Само ми се ще да вметна, че всъщност подражанието на подражанието е за мен мястото, в което се разкрива светът на идеите. Че в един свят, обсебен от идеята да подражава на себе си, да се мултиплицира до съвършенство и безкрайност, се оказва много важно да четеш, за да разбереш кои са другите и кой всъщност си ти. Да стигнеш до някакво разковниче, ако изобщо има такова. До корена на нещата, ако изобщо нещата сами по себе си имат корен или просто са себеродени.
Оперираха окото на една от бабите ми. Глаукома. Тя сподели след операцията, че е усетила как очният хирург е издърпал глаукомата от корен. И се питам – възможно ли е да издърпаш от корен нещо, което е породено от самия тебе, както глаукомата е породена от възрастта, от физиологичните особености на организма, от хипертония, далекогледство, вътреочно налягане и прочие фактори? Възможно ли е така да се хванеш за косите, както барон Мюнхаузен, че не само да издърпаш своя кон от блатото на възможността на невъзможното или обратното, а дори и да помогнеш на други, чужди коне, единствено със силата на волята си? Така ли се случва по принцип? Рапунцел ли е човекът – повличащ чрез себе си обстоятелствата, хората и ситуациите, които му трябват, или всичко е просто въпрос на случайност? Малка случайност, част от голямото семейство на случайностите, които движат нещото наречено живот на индивида. И къде е индивидът в случая – той е просто един кратък шейсетгодишен живот. Ей го – докато се обърнеш и той взел, че минал. Така стана и с годината. Фаталната 2013, която започна с края на Бойко и завърши с началото на нещо друго, чиято чудовищна, гигантска продажност плаши. Изказаха се хиляди мнения за това красив ли е или не протестиращият човек. Изказаха се мнения за това кой има право да протестира, да гласува, да бъде. Тъй като рядко се наемам да давам категорични прогнози, ще кажа „не знам“. И миналата година по това време казах същото. И по-миналата. Въпреки че много научих за себе си и за другите, аз пак продължавам да не знам. И все повече ми се иска да знам. И да, знам – отговорът е някъде напред – може би следващата година, но по-скоро не. Всички знаем къде е този отговор. И всички осъзнаваме безсмислието на всичко. Когато си го признаем обаче, започваме да вършим нещата с много повече отговорност към себе си и другите. И с постепенното разсейване на усещането, че категорично знаем всичко. Защото – как да ви кажа – лесно е да знаеш откъде какво да си купиш и къде какво да изхвърлиш – в този случай ти просто си потребител и действаш като една машина – машина, която произвежда живот и боклук чрез дишането и действията си. По-трудно е да се запиташ защо го правиш и да си признаеш, че не знаеш. Аз си пожелавам да разбера.


П.С. Този текст написах вчера, рано сутринта. Днес, рано сутринта, вече е 2014. Имаме си литературен скандал, празни чаши, пълни пепелници, градинки пълни с останки от фойерверки, пиратки и прочие благости, все свързани с истерията НОВА ГОДИНА ЕЕЕЕЕ! Имаме останки от пържоли, останки от мечти, останки от вяра, останки от смисъл, имаме си останкино, имаме си БТВ, БНТ, НОВА, Николина Чакърдъкова, светлото бъдеще на президента Плевнелиев. Изобщо – днес вече всичко си имаме. И съм убедена, че пак така ще се случи, че да разчистим за удобство точно това, което всъщност ще ни е нужно. А останалото – ще го оставим да гние в градинките. Докато градинките забравят, че в тях е имало гърмящи пиратки и хоооп – ето я Новата 2015. Новите останки, новите надежди. Клише е, нали?