сряда, 1 януари 2014 г.

не знам

Не знам. Ще ми се да напиша нещо. Не разказа, който започнах с твърдото намерение да завърша бързо, за да не „загубя атмосферата“. Иска ми се просто да напиша нещо. Да щракам по клавиатурата с неясната идея да възпроизведа ясна, точна, структурирана мисъл. Отсега знам, че това е causa perduta. Не съм „на ти“ с ясните, точни и прочие мисли. Съвсем обратното – аз съм крайно непоследователен човек и това може би си проличава. Тук обаче веднага иде облекчаващата идея – онази идея, че ние не винаги сме това, за което се смятаме. Че по всяка вероятност другите наоколо ни смятат за нещо друго. Какво ме подтикна да напиша това, което пиша – реших да се пробвам в ревюто на фейсбук за своята година. Моята 2013? Може ли изобщо фейсбук да е мерило за това колко много съм чувствала, изживяла, дишала и работила през тази година? Отговорът е ясен, нали. Въпросът, разбира се, е в това как фейсбук подбира „моите събития“ за годината и как ми ги предлага. Вероятно е на база лайковете, които са получили публикациите и снимките ми. Това обаче означава, че моята 2013 не е моя в истинския смисъл на думата. Аз съм поделена чрез самото си участие в тази социална мрежа. Животът ми е поделен на две – това, което се е случило наистина и това, което се е случило, но пречупено, или по-скоро счупено през призмата на другите, които са харесвали, харесвали, та чак край няма. А какво са харесали другите – бебешки снимки, книгата, която се случи в края на пролетта, някои хейтърски изблици, които никак не са случайни и т.н. Да, не отричам, годината беше изпъстрена със събития. Беше тежка година за т.нар. българска демокрация. Беше година провал, погледнато от друг ъгъл. Научих за себе си много неща, но не достатъчно. Научих и много неща за останалите, които ме поставиха в една особена, да кажем гранична ситуация. Научих, че трябва много да държа на това да съм аз. Да не се изкривявам. Да не позволявам да ме изкривяват. Научих се да не изкривявам другите. Защото това боли. Научих се, тук с едно намигване, че не трябва да правиш сладко от портокали, докато гледаш „A clockwork orange“, защото сладкото се захаросва, когато готвачът се замисли, че всъщност целият ти свят е едно премятане отгоре и отдолу на позата, на колелото или както щете го схващайте. Научих, че човек се става трудно и, въпреки че първите уроци изобщо не ги помня, сега ги виждам от друга гледна точка. Научих, че „мамууу“ е много важна дума в езика на децата, много важно понятие. Научих, че много повече трябва да вярвам в себе си, а понякога изобщо не трябва да вярвам на другите. Разбрах, за пореден път, че светът би могъл да бъде една много голяма лъжа и може би всъщност е такъв. А дали не е истина този свят? Разбрах, че светът за някои от нас е една прекомерна истина, а за други брутална лъжа. Фикция, доколкото фикцията е някак сравнително хармонично поделена между истината и лъжата. Научих, че понякога на мен лично ми е много трудно да разгранича света, така както аз го виждам, от света, както го виждат другите. Изобщо, научих, че всичко е много сложно. Получих и други уроци, разбира се. Че светът е литература, но всъщност и не е. Че литературата е цял един свят, в който можеш да потънеш, а тези, които те гледат отгоре и се опитват да ти подадат ръка, всъщност не знаят къде точно си затънал, а ти си в живота, размахваш ръце и вместо да те набутат вътре, за да разредиш още повече битието си, тези отгоре се опитват да те издърпат с калпави съждения от рода на – "ела, нека ти покажем тоя, реалния свят". Тука няма да задълбавам, защото ще се изхейтя тотално, а не това е целта на упражнението. Или – кой знае – може би е точно това. Само ми се ще да вметна, че всъщност подражанието на подражанието е за мен мястото, в което се разкрива светът на идеите. Че в един свят, обсебен от идеята да подражава на себе си, да се мултиплицира до съвършенство и безкрайност, се оказва много важно да четеш, за да разбереш кои са другите и кой всъщност си ти. Да стигнеш до някакво разковниче, ако изобщо има такова. До корена на нещата, ако изобщо нещата сами по себе си имат корен или просто са себеродени.
Оперираха окото на една от бабите ми. Глаукома. Тя сподели след операцията, че е усетила как очният хирург е издърпал глаукомата от корен. И се питам – възможно ли е да издърпаш от корен нещо, което е породено от самия тебе, както глаукомата е породена от възрастта, от физиологичните особености на организма, от хипертония, далекогледство, вътреочно налягане и прочие фактори? Възможно ли е така да се хванеш за косите, както барон Мюнхаузен, че не само да издърпаш своя кон от блатото на възможността на невъзможното или обратното, а дори и да помогнеш на други, чужди коне, единствено със силата на волята си? Така ли се случва по принцип? Рапунцел ли е човекът – повличащ чрез себе си обстоятелствата, хората и ситуациите, които му трябват, или всичко е просто въпрос на случайност? Малка случайност, част от голямото семейство на случайностите, които движат нещото наречено живот на индивида. И къде е индивидът в случая – той е просто един кратък шейсетгодишен живот. Ей го – докато се обърнеш и той взел, че минал. Така стана и с годината. Фаталната 2013, която започна с края на Бойко и завърши с началото на нещо друго, чиято чудовищна, гигантска продажност плаши. Изказаха се хиляди мнения за това красив ли е или не протестиращият човек. Изказаха се мнения за това кой има право да протестира, да гласува, да бъде. Тъй като рядко се наемам да давам категорични прогнози, ще кажа „не знам“. И миналата година по това време казах същото. И по-миналата. Въпреки че много научих за себе си и за другите, аз пак продължавам да не знам. И все повече ми се иска да знам. И да, знам – отговорът е някъде напред – може би следващата година, но по-скоро не. Всички знаем къде е този отговор. И всички осъзнаваме безсмислието на всичко. Когато си го признаем обаче, започваме да вършим нещата с много повече отговорност към себе си и другите. И с постепенното разсейване на усещането, че категорично знаем всичко. Защото – как да ви кажа – лесно е да знаеш откъде какво да си купиш и къде какво да изхвърлиш – в този случай ти просто си потребител и действаш като една машина – машина, която произвежда живот и боклук чрез дишането и действията си. По-трудно е да се запиташ защо го правиш и да си признаеш, че не знаеш. Аз си пожелавам да разбера.


П.С. Този текст написах вчера, рано сутринта. Днес, рано сутринта, вече е 2014. Имаме си литературен скандал, празни чаши, пълни пепелници, градинки пълни с останки от фойерверки, пиратки и прочие благости, все свързани с истерията НОВА ГОДИНА ЕЕЕЕЕ! Имаме останки от пържоли, останки от мечти, останки от вяра, останки от смисъл, имаме си останкино, имаме си БТВ, БНТ, НОВА, Николина Чакърдъкова, светлото бъдеще на президента Плевнелиев. Изобщо – днес вече всичко си имаме. И съм убедена, че пак така ще се случи, че да разчистим за удобство точно това, което всъщност ще ни е нужно. А останалото – ще го оставим да гние в градинките. Докато градинките забравят, че в тях е имало гърмящи пиратки и хоооп – ето я Новата 2015. Новите останки, новите надежди. Клише е, нали?

Няма коментари:

Публикуване на коментар