четвъртък, 26 юни 2014 г.

"Събирането" - Ан Енрайт

  В романа си „Събота“ Иън Макюън свежда злото у хората до чисто физиологичните и химични процеси в човешкото тяло и техните, да ги наречем отклонения. Възможно ли е наистина да обвиним липсата на една молекула „нещо“, или едната молекула „нещо“ в повече, за всички социални и лични драми, на които сме преки или задочни свидетели в живота и литературата? Може би да. Но не за Иън Макюън иде реч в настоящия текст, въпреки че поне географски авторката на „Събирането“ е близо до Макюън. И май само географски.

  „Събирането“ на Ан Енрайт, издаден на български от Колибри, разполага действието си основно в Ирландия (а Ирландия, нека да си кажа, е любима моя тема, както по отношение на литературата, така и по отношение на културата и т.н. и т.н /тая тема е доста дългаJ/). Ан Енрайт предлага емоционален разказ за живота на едно голямо ирландско семейство, а първичната завръзка на сюжета е смъртта на един от братята на разказвачката – Вероника Хегърти – ирландка с болезнено ярки спомени от детството, а дори и от преди него. В този случай началото на „Ана Каренина“ е съвсем на място: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему“ . Може би много дълго време съм живяла с идиличната представа за ирландските семейства като за големи сплотени фамилии, чиито единствени проблеми се коренят в зависимостта от Короната и междуособиците на база католицизъм и протестантство. Не е така, а от друга страна – не живеем ли всички с идилични представи – дълго време, а дори и сега, живеем с идиличната представа за Запада като едно безкрайно свободно място, рай на възможностите – Западът, разбира се, не просто като Щатите, а всичко отвъд Сърбия. Е, тези идилични представи бързо се изчерпват – толкова бързо, колкото си позволим да ги развенчаем, да ги отхвърлим. Още по времето, когато четях монументалната за мен „История на Ирландия“, бързо-бързо представите ми започнаха да се наместват по-близко до реалността /нека кажем, че никога не съм пътувала до Ирландия, нито до Северна, нито до Южна Ирландия/. Нещо, което „Събирането“ дава, е обяснението защо ирландските семейства в голямата си част са многобройни фамилии – до много скоро презервативите са били забранени за продажба в магазините.  Това е състояние на другия полюс, в сравнение със забраните и насилствените стерилизации в Азия.

  И така, ако приемем, че смъртта на Лиам  - брата на разказвачката – е първичната завръзка на сюжета, основното събитие, което задвижва героите, то неизменно трябва да потърсим и вторичната завръзка, която Ан Енрайт полага някъде след средата и дори по-скоро към края на романа, въртейки се обаче плътно около болезното детство с леко откачена майка, странните събития от младостта на баба й, които са разказани по въображение, лудостта и отчуждеността на всеки един от голямото й семейство, които изплуват с цялата си сила едва към края на романа, когато всички се събират на бдението над мъртвия. Друго начин за построяване на сюжета, за който сега се сещам, намирам у Достоевски например, който поставя убийството почти в началото на „Престъпление и наказание“. Ан Енрайт избира точно обратното – да оставя само дребни улики и упътвания към основното – към вторичната, както вече я нарекох, завръзка, която съвсем естествено се явява и особен вид развръзка и кулминация на действието. В същото време Енрайт си оставя и една малка вратичка /малко захаросана и по холивудски/, един финал, чиято стилова насоченост наистина отпраща към романтичните комедии на холивуд – син, за когото никой от семейството не е знаел. Това, признавам, на мен лично ми дойде в повече.

  „Събирането“ печели „Ман Букър“ за 2007 г., както и Колибри анотират на първата корица на книгата. Езикът и атмосферата са силни, постоянното завиване към кулминацията-развръзка, за която споменах, на мен лично ми е интересен похват. Авторката постоянно стеснява кръга около семейството, пращайки разказвачката на дълги пътешествия в миналото, в опит да се обясни нелепата смърт на Лиам. Докато стигнем до ключовата сцена /няма да казвам, спокойно/. Тя разбира се е предшествана от умело представения хаос в едно голямо семейство, така както го вижда един от малките му членове – с цялата драма на срещите с другия, на крайната невъзможност да избереш и да възпиташ родителите си, с отчуждаването /тук щях да напиша алиенация, но ние си имаме хубава дума и се спрях навреме/ и постепенното раздалечаване на децата едно от друго в процеса на порастването им. Неизменните събития, които съпътстват всяко израстване, бих казала, но подготвящи почвата за почти фройдисткото обяснение на всичко това, което се е случило и което тормози разказвачката. Ан Енрайт обаче, без да твърдя, че съм пуританка, на моменти натрапва езиков натурализъм, който на мен не ми е по вкуса – най-вече в сферата на секса. Стивън Кинг препоръчва да наричаме нещата с истинските им имена, вместо да използваме евфемизми като „облекчи се в храстите“ /цитирам по памет/, но при Ан Енрайт тази изпълнена препоръка добива самоцелност, която не ми се хареса. Да кажеш „хуй“ не винаги е подходящо, не само в реална обстановка, но дори и в литературата. В едно такова повествование на мен лично наистина ми звучи като залепено, самоцелно залепено.

  За разлика от Макюън, тъй като го споменах в началото на този текст, който е изключително прецизен и подреден разказвач, Ан Енрайт пише по-скоро хаотично, в сравнение с него. На моменти имах чувството, че всичките изсипани ярки спомени на разказвача, са хванати буквално „от вратата за краката“, въпреки че явни противоречия не открих. Напротив, окончателните  впечатления от романа, като изключим финала, който наистина е изваден сякаш от „Четири сватби и едно погребение“ или от „Нотинг хил“, са за провал, провал на човека и човешкото в условията на само на модерна Ирландия и модерния свят, а по принцип на човешкото. Граничното чувство на обреченост, което всеки изпитва – някои от нас само понякога, а други през целия си живот – тук е остро, съдбовно дори. И естествено - разрешението, изходът от това чувство – остава да виси без опора след последната дума:

„И макар че раждането на още едно дете само по себе си ще е удивително, то не е онова, което най-силно желая, докато чакам със затворени очи на опашката на аерогара „Гатуик“ – жена без багаж, без остри предмети, без нищо, което да не съм опаковала сама. Искам най-вече да се боя по-малко. Нищо повече. Защото именно страх усещам, докато чакам да се приближа до ръба на гишето за заминаващ полет днес или – ако цената е прекалено кожодерска – рано утре сутринта. Не съм сигурна дали ще мога да се кача по онези алуминиеви стъпала и да вляза в самолета.
Аерогара „Гатуик“ не е най-подходящото място, където да те обземе страхът от летене. Но имам чувството, че точно това ме обзема в момента; понеже колкото по-високо излетиш с тия чудеса, от толкова по-високо ще паднеш. От друга страна пък, аз от месеци насам все падам, и то – в собствения си живот. И всеки момент ще се пльосна отгоре му.“

  И друго – докато в „Събота“ Макюън редуцира начина на общуване с другите и със себе си до химията и физиологията, като виновници за всичките неудачи, Ан Енрайт прави почти същото, но със сексуалните табута и начина, по който те ни фрустрират, понякога за цял живот.

В следствие на това изниква въпрос, който ме мъчи от години и не мога да намеря адекватен и пълнозначен отговор – доколко това, което ни се случва, всичко, което ни се случва, ни изгражда и доколко ние изграждаме събитията и ги предопределяме. „Събирането“ на Ан Енрайт не успява да отговори на този въпрос, но само защото той няма еднозначен отговор.

сряда, 25 юни 2014 г.

.

Мислиш ли, че любовите ни
могат да се изпаряват,
докато живеем в това циклично, системно déjà vu.
Колко умирания на клетките може да коства
една умряла любов.
И така.
Дали те обичам,
дали се обичам
е една цяла загадка.
А нейният топ
се опитва да вземе нейния цар
и да се преструва след това,
че всичко е свършило,
както  е редно

за една партия шах.

понеделник, 16 юни 2014 г.

.

Свободата, Санчо,
далеч не е като салама.
Това, което прилича на птица
и в момента лети вертикално надолу
от балкона ти на петия етаж
във Дружба
или Младост
или дори във Свобода,
е тя – която си изпуснал,
докато си чакал
в полувремето.
Дано там долу да е меко
и някой все пак да я гушне
и утеши във самотата.

Защото всички телевизори са включени.

вторник, 10 юни 2014 г.

Пребъдване

На Б.
Седим.
До изгрева остават само две изплясвания
на птичите пера.
Не можем да ги видим.
Ти ги чуваш преди мен.
А те се чуват преди всичко.

Във резерватите
орангутаните се борят за надмощие.
А в клетка нечие сърце пулсира
и се домогва до същината на решетките,
за да открие захранващия свободата извор.
Той е вътре.
В момента е в очите ти.
И се премества на пулсации
мигновени трепвания,
които преминават
от слънцето до теб
за части от секундата.
Не мигаш.

Слънцето не мига.
А ако мигнем затворът ще е неминуем.
Знаеш ли,
че после
ще сме просто риби,
студени риби –
и ще вдишваме вода –
солена, даже твърде
за нашите немигащи очи.
тогава ще те питам –
готова ли си да строшиш леда.


Обратно да си присвоиш пак старата обвивка.

неделя, 1 юни 2014 г.

.

ние можем да стиснем ръцете си.
но това всъщност е без значение.
огладените кожи на дланите
са се протрили от носене.
и от стискане.
затова нека издишаме
цялата пръст от дробовете си
и да се пуснем рязко.

центробежната сила ще ни държи.