През наушниците
си от мълчание
все пак чувам
света да жужи,
да гъгне, да
трепва
в предсмъртните
тремори
на безпокойството.
Докато клякам
пред портите
на нощта, се
обръщам,
за да потърся
демоните,
които дебнат зад
тях
и зад мен –
защото ги чувствам
навсякъде.
Те са по-безпокойни
от утрото,
което ще
пристигне скоро.
Над хълмовете на
коленете си
виждам неговия
прозирен връх
да се издига,
издига –
не като слънце,
а като скротум.
Ще тръгна по
ръба му –
между тялото и гъвкавите
пътища на земята.
Нямам ръце за
хващане,
но ми махни
наушниците,
за да чувам
писъците им,
докато отминавам нататък.