понеделник, 10 юни 2013 г.

"Любов по време на холера"



Колкото и да се опитваме, никой от нас няма да може да отговори в пълнота на много въпроси, които задаваме ден след ден. Но опитваме и даваме отговори постоянно, често без да се замислим. Отговаряме бързо и уверено, но само след час, два, ден, няколко дни или няколко години разбираме, че не сме си отговорили, никак не сме си отговорили. Като носители на съзнание, което често не разбираме /поне аз, де/ и никога няма да успеем да разберем напълно, ние сме готови с лесните отговори. Лесно готови. А въпросите, на които най-лесно отговоряме, често са най-тежките, най-трудните и питат за крайно основополагащи за хората неща – любов, смърт, поведение, жестокост, време, и все в тоя порядък. И винаги лесно казваме „ей това аз не мога да го направя, не би могло да ми се случи”. Защото подстъпа ни към чуждото съзнание винаги е ограничен от оковите на нашето. Затова често обичам да казвам, че всеки е ужасно самотен и ужасно заключен в себе си. И се смятам за права, поне по този пункт.

Винаги съм вярвала, че един от подстъпите за разбирането на другите е литературата. Може би основният. Най-красивият или най-грозният понякога подстъп. И най-трудният и най-лесният в същото време. Лесен, защото е достатъчно да разгърнеш страниците на една книга /или да си я качиш на четеца, в днешни дни/, за да получиш вход към друг свят, роден от друго съзнание. Труден е, защото е така да се каже „замаскиран подстъп”. Такъв, който изисква усилие на съзнанието, не само на очите. Затова чета все по-бавно някои книги. И дори това не е достатъчно.

Честно казано ми стана навик да чета Маркес в грипни или простудни състояния. Есента потънах в стоте години самота, докато се борех с гаден бацил. И сега, едва преди няколко дни, по същия или доста подобен начин, се борих с „Любов по време на холера”. Довърших я едва вчера - и естествено - продължавам да мисля за нея. С объркани чувства.

Първо ще кажа, че книгата ме разболя. Психически. Разболя ме, защото моят живот също се движи, с все по-бързи темпове и аз често успявам да пропускам някои мигове, така както старците в книгата са пропуснали едно, но пък изживели много друго, а това, което им е липсвало – те се борят да го наваксат в едно пътуване по река Магдалена. Като едно сгъстено изживяване на живота. И докато четях, се питах – ами какво, ако нещата се бяха случили по друг начин, ако те бяха изживели живота си заедно? Разбира се, първият логичен отговор е, че книгата нямаше да я има, или поне не във вида, в който е, с други послания, с тежест и сюжет, поставени по друг начин, с друга идейна насоченост. С друг автор, ако щете, и в друга жанрова ниша. И щеше да се превърне в блудкава сага за семейния живот на двама влюбени, които докрая остават все така влюбени, но дали? Със същото усещане се борих, докато четях „Непосилната лекота на битието” на Кундера. Усещането за въпроса, който тежи над всеки живот. Ами какво, ако бях направил другояче, ако бях различен, ако съм друг. Това е един от въпросите, на които никой няма отговор.

Книгата ме разболя и заради друго. Светът, който Маркес описва е толкова далеч, но внезапно ми се дощя да живея там, в онова кърваво и шантаво време. Внезапно ми се дощя да бъда различна, да съм била тук много отдавна и вече да ме няма. Да съм опознала този магичен свят, който той простира пред очите ми. Дощя ми се да хвана минутите в тяхното разковниче и само за миг да се огледам внимателно, за да получа отговорите на всички въпроси, които ме тормозят. Мисля, че я прочетох в точния момент от живота си. Но със сигурност ще я прочета отново, в още няколко точни момента.

Но, за основния въпрос, който налага историята, поне за мен. Какво е любовта? Като същества, които рядко и никога в пълнота разбират някои нещица за себе си и останалите, ние никога няма да разберем за корените на любовта. Особено за корените на любов чакала повече от петдесет години. Човешки каприз, капризът на детето вътре в нас, което държи да има точно определено нещо и го чака с идиотско упорство половин век? Дали любовта е продукт на тялото и доколко можем да смятаме любовта на Флорентино Ариса за дълбока в общоприетите разбирания за това, след като той търси телесна любов през целия си живот. За мен остава загадка този удивителен феномен. Но твърде е вероятно на седемдесет да мисля по-съвсем различен начин за тази книга.

Един флаш-кадър и времето е спряло. След всичко преживяно те са заедно на кораба. Обърнали са времето в своя полза – въпреки самото него, оставило неизличими белези по телата и душите им. Обърнали са предразсъдъците и привичките на ежедневието в своя полза. И се наслаждават на този миг с упоритостта и търпението на деца. Или на старци.

Книгата, тоест авторът, със своя привичен маниер да създава от обикновеното магия и от този сюжет, който в случая може да зазвучи като мелодрама, като сапунена опера, нещо необикновено, нещо силно и помитащо, за пореден път ме остави без дъх, с майсторството и стила си на разказване. Толкова тънък и фин психологизъм, примесен с нотката на магическия реализъм, за който всички вече са го признали и дори посочили за създател, не се случва често. И може би единствено Исабел Алиенде и Луиз Ърдрич са ми оставяли този привкус, на който Маркес е майстор. Привкусът за нещо, което изпускам, за нещо, което не знам, но то се съдържа в мене, расте в мене, изпълва крайниците ми с тежест, прояжда костите ми, превръща ме във всеки един миг в различно същество, което върви убедено и сигурно към всяка следваща крачка, често с въпрос в главата – къде е следващото. Къде е магията? Този привкус е отминаващият живот, този, който така усилено се опитвам да грабна и докато си мисля, че не съм успяла, се случва всичко. Всичко, за което пише Маркес – любовта, пътя, мига, остаряването. Смъртта. И точно за това, съвсем към края на книгата, се разплаках. Защото за малко поживях по река Магдалена, в опит да хвана живеенето през перото на Маркес. И да го усетя не като статична мелодрама, повтаряща се и повтяраща се до безкрай в толкова много животи, а като нещо специално, магично, сетивно, цветно, готово да бъде живот в съзнанието ми. Готово да бъде лента на живота - такъв, какъвто е. Такъв, какъвто рядко е.