събота, 1 февруари 2014 г.

За дългите чорапи на възрастните, но по детски

Убедена съм, че на много от вас този текст ще прозвучи не на място, може би. Не ми пука, разбира се. Ако ми пукаше, нямаше да го напиша, нямаше дори да си помисля за него. Ако ми пукаше, нямаше изобщо да мечтая за нищо, защото вътре в себе си съм убедена, че много от хората, които познавам, не мечтаят за нищо съществено. Вероятно и аз не мечтая за кой знае колко съществени неща. Но годините и срещите ми с много хора ме убедиха, че по принцип човечеството не мечтае много. Даже твърде малко мечтае в последно време, ако питате мене. Тъй като не ме питате, предполагам, че не ви и интересува, а аз пък напротив ще ви кажа. Колко типично за Пипи Дългото Чорапче.
Когато за първи път прочетох тази книга, на девет, ако не се лъжа, си умирах да опитам от тези хапчета за непорастване. Знаех, разбира се, че това е само измислица, но въпреки това много исках да ги опитам. Подобна беше историята ми и с Питър Пан. Казвам история, защото цяла нощ след като гледах една руска версия на „Питър Пан“, лежах в леглото с отворени очи и чаках Питър Пан да дойде и да ме отведе в страната на кайманите с часовников механизъм. За съжаление се оказа, че такава страна няма. Както няма и хапчета за непорастване. Светът е по-скоро свят на портокалите с механизъм. Всъщност вече няма свят за децата, дори и по онова време нямаше. Днес още по-малко. Днес на децата се гледа като на потенциални успяващи, които от тригодишна възраст са на пазара за успяване. Не съм по хейта, въпреки че много би ми се искало да бъда, но когато видиш едно дете, което пее страхотно в онова старо предаване за Лъвовете и години след това го видиш със силиконови устни и силиконови гърди , да лее shit от устата си, вече ти се струва, че светът не е така магичен, както на мен винаги ми се е искало да бъде. А когато си прехвърлил трийсетте и видиш деца, които пеят в „Шоуто на Слави Трифонов“, единствената реакция е да помислиш как след години тези деца ще пеят подобни глупости някъде. Или ще се самосъжаляват, че не са успели. Загадка е това нещо успехът. Обикновено мръсна загадка.
Помня как четях „Пипи Дългото Чорапче“ за първи път. Седях на дивана, на който седях и преди седмица, и не можех да отлепя очи от буквите. Защото буквите не бяха букви – те бяха коне, острови, негърчета, лимонади и пасти, възможни светове. Днес, докато четях книгата на моя верен „kindle“, се удивлявах колко много лъже това дете и се замислих и за нещо друго. То е свързано с две отделни неща. Всъщност с три, но последното е толкова отвлечено и далече от тая детска материя, че надали си струва изобщо да го споменавам.
Замислих се, че наистина някой ден може и да забранят книгите и внезапно идеята на Бредбъри се превърна в страшна реалност. Реалност, която е плашеща по две основни причини – първо, защото може и наистина така да стане, че книгите да започнат да се забраняват. Или най-малкото да се четат с т.нар. „политическа коректност“. Да, дори и детските книги, какво лошо има в това. Щом нашият „парламент“ може да реши да гласува криминализирането на сексуалността и затвор за притежанието на трева, защо да не се опитат да криминализират и затвора за притежание на книги. Крачката е лесна, повярвайте, и е толкова лесна, колкото е лесно безгласното съгласие на хората. А те вече са безгласни. Защото, ако тълкувам много своеволно Дельоз и Гатари, ще излезе, че всичко, което ни прави хора, всъщност ни подчинява. Телата ни, обучението ни, разсъдъкът, тоест предразсъдъците ни. Всичко. Защо това да не се прехвърли не просто върху телата, а и върху главите ни, върху това, което се съдържа в нас. Некоректно е да се говори за черни, чийто крал е бял, за насилие върху животни /въпреки че Линдгрен се бори срещу това/, за прокламирането на идеята, че децата не трябва да ходят на училище. Тази книга е скандална, ако я погледнем под друг ъгъл, нали? И, ако вярвам на тенденциите и малко екстраполирам нещата, какво пречи тази книга да се превърне внезапно в забранена. Това разбира се е твърде малко вероятно, толкова малко вероятно, колкото да забранят сапуна. Но знае ли човек – преди двеста години за робите е било малко вероятно да отменят робството, но това се е случило, по един или друг начин. Както, по един или друг начин отделният човек продължава да е роб другиму. От друга страна – аз четох тази книга на четец. За малко да си купя новото издание с твърди корици, но не би – други книги взеха превес. И аз я четох на електронен носител. Не че това е лошо, напротив. Благодаря на Читанка, защото съм търсила къде ли не за хартиен носител на няколко книги и не съм ги намирала никъде другаде за по-малко от 25-30, че и повече пари, но в Читанка са били налични. Плашещо е друго – тенденцията всичко да се дигитализира е плашеща. Защото постепенно четивата ни ще станат виртуални, ще станат твърде леснодостъпни, ще станат не просто лукс, а по-скоро нещо излишно, случайно и неструващо си усилията. Че четенето постепенно ще се обезмисли, пак според причините на Дельоз и Гатари. Че на преден план ще излязат не просто учебници за четене на това как се става човек, а цели наръчници и програми за виртуално обучение, уебинари и прочие глупости, които ще изметат с голямата метла всички малки, дребни, несъществени мечти на човека, които най-често се явяват и живеят в късите, свободни от работния ден нощи, когато си се втренчил в тези букви и те, посредством сложните изчисления на една за мен непозната машина, се превръщат в цели, големи, обемни, красиви, пълни с мечти светове. И тъй, там ми е болката, за която пиша сега. Че Пипи не просто няма да порасне. Че тя е умряла преди да порасне. Защото още преди да порасне, се е превърнала в същество калкулиращо мечтите си. Споделящо мечтите си в социални мрежи. Търсещо публика за мечтите си. Публика, която да каже  „Да, мечтите ти си струват, Пипи. Недей да вземаш хапчетата за непорастване. Знаеш ли колко яко ще е да отидем заедно на училище, а след това да скитаме из Мола. Можеш да залъжеш фантазиите си с това. Лесно е. Топло е. Почти като да си на тропически остров, вместо на тази гадна, студена софийска улица.  И така неусетно ще се превърнеш не в Пипи, а в двамата Джим и Бък, които искат да отмъкнат нещо, а не да го спечелят. После ще учиш на същото пошло примиренчество децата си. Ще ги учиш да калкулират, да пресмятат, да търсят това, срещу което да заменят „онова“, каквото и да е то. Дори и свободата си. Най-вече свободата си.“

Да, изхейтих се накрая. То цялото нещо се оказа един затворен, омагьосан кръг. Четох преди време за един човек, който излязъл от цивилизацията – май накрая се беше върнал там, защото получил остро възпаление на зъбите. До тялото е опряло, не до свободата. Свободата е била налична. И сега се сещам, че една девойка ме беше питала на стената ми във ФБ „Книгите са бягство от живота или бягство към живота?“ /цитирам дословно, тоест копирам буквално/. Сега бих казала, че са бягство към себе си, ако си позволиш този лукс. Ако не си го позволиш – тогава животът ти е бягство напред, към смъртта, а за разнообразие ще можеш да пазаруваш:DD

И накрая се сещам за Еко, който казва, че много животи е живял. На мен би ми стигнал само един – този на Пипи – и ако някой ден ми се удаде възможност да вдигна кон или крава на ръце – бих го направила- стига децата ми да научат урока, че всичко на този свят е възможно, дори непорастването. Ако си позволим този лукс.

Няма коментари:

Публикуване на коментар