петък, 1 ноември 2013 г.

За столчетата

Една случка от събота, на пръв поглед нищо и никаква случка с малката ми племенница, ме наведе на много интересни размисли. Тъй като племенницата ми е доволно малка /година и четири месеца/, случката сама по себе си не е нищо особено и може да бъде подмината, както много други случки с подрастващи, които опознават света и търсят своята гледна точка към него, учат се да използват света и тялото си, и прочее. Много е възможно някой ден да й разказвам тази случка и двете да се смеем искрено на желанието й да седне. А ето и какво се случи всъщност. Траяна, така се казва тя, играеше на пода в кухнята на родителите ми. Играчките бяха разпръснати около нея, както става винаги, когато играе малко дете – хваща едно, сетне го пуска и хваща друго, и така нататък. Погледът й попадна на малко столче, пластмасово столче от детски комплект високо не повече от три сантиметра. Без никой да й подсказва за употребата на тази малка вещ, тя реши, че трябва да седне на столчето. С искрено и неподправено желание Траяна сложи столчето на земята и опита да седне на него. След два опита може би разбра, че то не й е по мярка и се отказа, поне засега. Може би друг път ще опита пак, кой знае. По-късно през деня странно стечение на обстоятелствата ни отведе в Икеа със смътното желание да купим детско столче за нея. Истинско детско столче. Но това вече е без значение и затова тук тази история прекъсва за малко. Може би трябва да кажа, че тя вече СЕДИ на разни столове и поне според мен се справя завидно с нелеката задача да бъдеш човек. Сега ще прескоча към другите две страни на историята.

През пролетта на 2012 година имахме занятие в университета, част от магистърската програма по творческо писане, в която се дипломирах наскоро. Най-общо казано, лекцията беше върху интерпретацията и възможната й необятност, и тогава Проф. Стефанов предложи интересен експеримент в тази насока. Създаде импровизирано стихотворение със заглавие „Стихотворение”, много кратичко стихотворение, чийто текст гласеше единствено „Вземи стола”. Предложи ни възможността да напишем текст-тълкуване върху това стихотворение. Според мен експериментът се оказа повече от успешен. Тогава аз написах текст в насока, за която дори не подозирах колко актуална ще се окаже през следващата година, тоест 2013 и особено във втората й част, а именно месеците от лятото насам, та до днес. От лятото насам цяла България говори за един стол, за един пост, а всъщност наскоро столовете, постовете станаха два. Два – централна тема на разговор и още двеста и четиридесет плюс още малко гравитират като въпросителни около този казус за you-know-who. Гравитират дотолкова, че в момента СУ е окупиран или може би трябва да напиша УкОпиран. Честно казано не съм сигурна кой от двата варианта за изписване е по-коректен в конкретния случай. Честно казано не съм сигурна за нищо в конкретния случай, освен за едно, единствено нещо. Когато моята племенница се опита да седне на чудовищно по-малкото от размерите й столче, тя бързо разбра, че това няма как да стане. Че столчето може да се счупи. Опита два пъти, за да бъда честна. Дали поради детска разсеяност, дали поради ясното убеждение в главата й, че няма да успее да седне, да се закрепи, дори да вечеря седнала на този стол, тя разумно се отказа и се захвана с някаква друга детска дейност. Мъдър избор, бих казала. Това, което остава е повече хора, имам предвид големи хора и в двата смисъла на „големи”, да проумеят несъдържателността на исканията и претенциите си. Но тук аз съм доста скептична. Докато столчето наистина не се счупи, ама да се счупи силно, с трясък, който да отекне до Варна, Бургас и Малко Търново, тези хора няма да се откажат да седят по тези столове. Столовете са сладки, удобни и те могат лесно и без кой знае какви последствия да размахват пръст от тях, дори при възможност телесата им така да се сраснат с тези столове, че да не могат никога, never, да се измъкнат  от тях цели. Тъпото е, да, наистина е тъпо, че те са ни взели в скута си и ни дундуркат като бебета, на които предлагат лесни и удобни залъгалки. Да, добре, господа и дами, СУ ще бъде затворен, кръстовищата ще бъдат затворени, само и единствено защото вие си пазите столчетата като деца, на които отказват любимата им играчка. Още по-ужасното е, че правите това с претенциите да сте можещи, големи и разумни хора. А всъщност последствията от вашата игра на власт са чудовищни. Много по-чудовищни от това Траяна да беше счупила столчето. Защото тя седна върху столчето, а вие седите върху нашите глави.


Някой друг път ще кача онзи текст, за който става въпрос по-горе. Той просто е отвличащ вниманието от основното – кой къде седи днес в България и защо е там, а не другаде.

Няма коментари:

Публикуване на коментар