Джойс

"Туп-туп: по стъклото леко се почука; той, сепнат, се извърна. Пак беше заваляло. Със сънен поглед гледаше снежинките - как сребърни и тъмни се носят в светлината. Дошъл бе час за път: на запад, през Ирландия. Да, в пресата го писаха - страната спи под преспите, навсякъде, безспир, се сипе сняг. Снегът засипваше заспалите поля в средата на острова, ситен се стелеше връз безлесните баири, връз Аленското тресавище, а още по на запад се стелеше, сипкав, над тъмните размирни вълни на сивата Шанън. Леко се стелеше над всяка педя пръст от самотното гробище, където спеше Майкъл Фюри. Снегът гъсто се стелеше по стърчащите разкривени кръстове и надгробните камъни, по железните остриета встрани на строгите гробищни врата, по черен трън и по изсъхнал сък. Душата му застиваше в несвяст, заслушана в снега, който засипваше всичко, разстилаше се над вселената, със сипкав съсък засипваше живите и мъртвите и се спускаше като сън - спокоен сетен сън."

Джеймс Джойс, "Мъртвите" ("Дъблинчани")

Прозрение/Лицемерие

Обърнат в огледалото
този свят не ме удовлетворява.
Той не е добър наяве.

Наопаки дори е отвращаващ.

А нощем е съновидение.

Търся форма.

Ясно.

Всичко ще прекъсна тук.

Здравейте.

Добър ден.

И....

Всичко е прекрасно.

Смърт

Във четири сутринта
телата са на възел.
Утрото проправя си тунели
в плътта на този свят.

Тесни бели пътища,
които преминават през кожата,
нацепват я на ленти,
изгарят я.

Играят с нея.

В нежната игра на смърт.

Но нека да оставим тук телата.

За малко да умрат.

* * *

Пътеките се сведоха до нищо.
Изгасна онзи път.
Единствен за навън.
Сега пилеем дните си.
Разнищваме.
Онези монолози.
Всеки в своя кът

Пътеки няма. Казах вече.
Те са минало. Не бъдеще.

Нали?

Така съм уморена.
Животът ми протича на вълни.
Не морски. Радио и ток
протичат през гангрената на времето.

А време няма.

Чувстваш го и ти.

* * *

Летните тревички
ме гъделичкат по ходилата,
по небцето, в подмишниците
и някъде зад ушните си миди
ги чувствам пак.

Остри, прегорели и навъсени.

После се усмихвам на фотоапарата.

Това е само август. Бeзподобен е.

Подушвам отдалеч смъртта на лятото.

* * *

Все някога и лятото ще свърши.

След месец, два, най-много три
ще пресъхнем като кладенци.
Краката ни ще кретат плавно, уморено
върху официалността на този ден,
последен летен ден.
Чаршафите ще бъдат сгънати прилежно в шкафа –
онези летни, пъстри, весели чаршафи.
После зимата ще ни посрещне –
внезапно, без предупреждение
и ще умрем –
за месец, два, най-много три.

А после?
Онази удивителна, страхотна тишина
на ранните капчуци
дали ще ни разпъти
пак

или ще сме отдавна мъртви
и осолени в лятото.

"Пътят на мравките"

Както някои от вас знаят, а други пък дори не подозират, моята първа книга с разкази "Пътят на мравките" излезе в края на май, издание на Университетско издателство "Св. Климент Охридски". Знам, че можете да я намерите в книжарницата на СУ, както и в "Български книжици":))