Яйцето

Слаби сме.

Краката ни са слаби.

Ръцете също.

Сърцето ни изпомпва

и пренася корени и сламки;

гнездото му е меко, жилаво и топло.

Сърцето зрее в нас, подува се, 

втвърдява се.

Чупливо е.

Отвътре е издраскано,

Отвън е гладко.

А после се пропуква.

В пукнатините се заражда нещо ново.

не знам

Не знам. Ще ми се да напиша нещо. Не разказа, който започнах с твърдото намерение да завърша бързо, за да не „загубя атмосферата“. Иска ми се просто да напиша нещо. Да щракам по клавиатурата с неясната идея да възпроизведа ясна, точна, структурирана мисъл. Отсега знам, че това е causa perduta. Не съм „на ти“ с ясните, точни и прочие мисли. Съвсем обратното – аз съм крайно непоследователен човек и това може би си проличава. Тук обаче веднага иде облекчаващата идея – онази идея, че ние не винаги сме това, за което се смятаме. Че по всяка вероятност другите наоколо ни смятат за нещо друго. Какво ме подтикна да напиша това, което пиша – реших да се пробвам в ревюто на фейсбук за своята година. Моята 2013? Може ли изобщо фейсбук да е мерило за това колко много съм чувствала, изживяла, дишала и работила през тази година? Отговорът е ясен, нали. Въпросът, разбира се, е в това как фейсбук подбира „моите събития“ за годината и как ми ги предлага. Вероятно е на база лайковете, които са получили публикациите и снимките ми. Това обаче означава, че моята 2013 не е моя в истинския смисъл на думата. Аз съм поделена чрез самото си участие в тази социална мрежа. Животът ми е поделен на две – това, което се е случило наистина и това, което се е случило, но пречупено, или по-скоро счупено през призмата на другите, които са харесвали, харесвали, та чак край няма. А какво са харесали другите – бебешки снимки, книгата, която се случи в края на пролетта, някои хейтърски изблици, които никак не са случайни и т.н. Да, не отричам, годината беше изпъстрена със събития. Беше тежка година за т.нар. българска демокрация. Беше година провал, погледнато от друг ъгъл. Научих за себе си много неща, но не достатъчно. Научих и много неща за останалите, които ме поставиха в една особена, да кажем гранична ситуация. Научих, че трябва много да държа на това да съм аз. Да не се изкривявам. Да не позволявам да ме изкривяват. Научих се да не изкривявам другите. Защото това боли. Научих се, тук с едно намигване, че не трябва да правиш сладко от портокали, докато гледаш „A clockwork orange“, защото сладкото се захаросва, когато готвачът се замисли, че всъщност целият ти свят е едно премятане отгоре и отдолу на позата, на колелото или както щете го схващайте. Научих, че човек се става трудно и, въпреки че първите уроци изобщо не ги помня, сега ги виждам от друга гледна точка. Научих, че „мамууу“ е много важна дума в езика на децата, много важно понятие. Научих, че много повече трябва да вярвам в себе си, а понякога изобщо не трябва да вярвам на другите. Разбрах, за пореден път, че светът би могъл да бъде една много голяма лъжа и може би всъщност е такъв. А дали не е истина този свят? Разбрах, че светът за някои от нас е една прекомерна истина, а за други брутална лъжа. Фикция, доколкото фикцията е някак сравнително хармонично поделена между истината и лъжата. Научих, че понякога на мен лично ми е много трудно да разгранича света, така както аз го виждам, от света, както го виждат другите. Изобщо, научих, че всичко е много сложно. Получих и други уроци, разбира се. Че светът е литература, но всъщност и не е. Че литературата е цял един свят, в който можеш да потънеш, а тези, които те гледат отгоре и се опитват да ти подадат ръка, всъщност не знаят къде точно си затънал, а ти си в живота, размахваш ръце и вместо да те набутат вътре, за да разредиш още повече битието си, тези отгоре се опитват да те издърпат с калпави съждения от рода на – "ела, нека ти покажем тоя, реалния свят". Тука няма да задълбавам, защото ще се изхейтя тотално, а не това е целта на упражнението. Или – кой знае – може би е точно това. Само ми се ще да вметна, че всъщност подражанието на подражанието е за мен мястото, в което се разкрива светът на идеите. Че в един свят, обсебен от идеята да подражава на себе си, да се мултиплицира до съвършенство и безкрайност, се оказва много важно да четеш, за да разбереш кои са другите и кой всъщност си ти. Да стигнеш до някакво разковниче, ако изобщо има такова. До корена на нещата, ако изобщо нещата сами по себе си имат корен или просто са себеродени.

Оперираха окото на една от бабите ми. Глаукома. Тя сподели след операцията, че е усетила как очният хирург е издърпал глаукомата от корен. И се питам – възможно ли е да издърпаш от корен нещо, което е породено от самия тебе, както глаукомата е породена от възрастта, от физиологичните особености на организма, от хипертония, далекогледство, вътреочно налягане и прочие фактори? Възможно ли е така да се хванеш за косите, както барон Мюнхаузен, че не само да издърпаш своя кон от блатото на възможността на невъзможното или обратното, а дори и да помогнеш на други, чужди коне, единствено със силата на волята си? Така ли се случва по принцип? Рапунцел ли е човекът – повличащ чрез себе си обстоятелствата, хората и ситуациите, които му трябват, или всичко е просто въпрос на случайност? Малка случайност, част от голямото семейство на случайностите, които движат нещото наречено живот на индивида. И къде е индивидът в случая – той е просто един кратък шейсетгодишен живот. Ей го – докато се обърнеш и той взел, че минал. Така стана и с годината. Фаталната 2013, която започна с края на Бойко и завърши с началото на нещо друго, чиято чудовищна, гигантска продажност плаши. Изказаха се хиляди мнения за това красив ли е или не протестиращият човек. Изказаха се мнения за това кой има право да протестира, да гласува, да бъде. Тъй като рядко се наемам да давам категорични прогнози, ще кажа „не знам“. И миналата година по това време казах същото. И по-миналата. Въпреки че много научих за себе си и за другите, аз пак продължавам да не знам. И все повече ми се иска да знам. И да, знам – отговорът е някъде напред – може би следващата година, но по-скоро не. Всички знаем къде е този отговор. И всички осъзнаваме безсмислието на всичко. Когато си го признаем обаче, започваме да вършим нещата с много повече отговорност към себе си и другите. И с постепенното разсейване на усещането, че категорично знаем всичко. Защото – как да ви кажа – лесно е да знаеш откъде какво да си купиш и къде какво да изхвърлиш – в този случай ти просто си потребител и действаш като една машина – машина, която произвежда живот и боклук чрез дишането и действията си. По-трудно е да се запиташ защо го правиш и да си признаеш, че не знаеш. Аз си пожелавам да разбера.

П.С. Този текст написах вчера, рано сутринта. Днес, рано сутринта, вече е 2014. Имаме си литературен скандал, празни чаши, пълни пепелници, градинки пълни с останки от фойерверки, пиратки и прочие благости, все свързани с истерията НОВА ГОДИНА ЕЕЕЕЕ! Имаме останки от пържоли, останки от мечти, останки от вяра, останки от смисъл, имаме си останкино, имаме си БТВ, БНТ, НОВА, Николина Чакърдъкова, светлото бъдеще на президента Плевнелиев. Изобщо – днес вече всичко си имаме. И съм убедена, че пак така ще се случи, че да разчистим за удобство точно това, което всъщност ще ни е нужно. А останалото – ще го оставим да гние в градинките. Докато градинките забравят, че в тях е имало гърмящи пиратки и хоооп – ето я Новата 2015. Новите останки, новите надежди. Клише е, нали?

Глад

Във кухнята съм.

Режа френски хляб.

Франзелата е с форма на сърце.

Сърца от хляб откъсват се под ножа.

Предъвквам бавно.

После се оглеждам в острието –

онази там ме гледа безучастно.

А сетне хваща ножа и дорязва хляба.

Подлагам си ръката. Първо пръста

После длан. И китка.

Дъвча.

Светът се е смалил до хапки.

Един текст за "Пътят на мравките"

А ето и един текст за "Пътят на мравките". Благодаря на Илияна Делева за внимателния прочит на книгата:)

http://illa.blog.bg/izkustvo/2013/11/24/zornica-izsledva-pytiat-na-mravkite.1210315

binar.bg

Едно интервю с мен, Надежда Дерменджиева и Христо Раянов в "Следобеден Бинар" с Белослава Димитрова от 22.11.2013. Благодаря на радио Бинар и на Бела за прекрасния един час в студиото. Интервюто с нас започва около сто и деветдесета минута, но гарантирам, че цялото предаване си струва слушането/гледането и това важи за всеки брой на "Следобеден Бинар".

http://binar.bg/i2921

..

Съседката отгоре пере чаршафи всяка сутрин.

Точно в седем. А може би във осем.

В зависимост от часовия пояс.

Битието й се е изтъркало до бяло.

И при натиск ще се сцепи по средата.

Тя пере живота си.

Наивно, постоянно, със упорство.

Чаршафите реват притиснати във ваната.

Петната се оттичат във канала.

Обезсрамени, бледи, кротки, се спускат по тръбите.

Петната от чаршафите се раждат.

Или умират /всъщност е едно и също/.

Важен е шумът. На центрофугата, която те изтисква.

Смила те. Изпира те от всичките петна.

Покорно се изнизвам през вратата. Заключвам бавно.

Връзвам си обувките по стълбите.

Шумът остава някъде отгоре,

докато слизам тичешком.

Усещането всъщност е подобно –

като това, което чувстват и петната –

оттичам се в канала.

И вече ми мирише на лайна.

За столчетата

Една случка от събота, на пръв поглед нищо и никаква случка с малката ми племенница, ме наведе на много интересни размисли. Тъй като племенницата ми е доволно малка /година и четири месеца/, случката сама по себе си не е нищо особено и може да бъде подмината, както много други случки с подрастващи, които опознават света и търсят своята гледна точка към него, учат се да използват света и тялото си, и прочее. Много е възможно някой ден да й разказвам тази случка и двете да се смеем искрено на желанието й да седне. А ето и какво се случи всъщност. Траяна, така се казва тя, играеше на пода в кухнята на родителите ми. Играчките бяха разпръснати около нея, както става винаги, когато играе малко дете – хваща едно, сетне го пуска и хваща друго, и така нататък. Погледът й попадна на малко столче, пластмасово столче от детски комплект високо не повече от три сантиметра. Без никой да й подсказва за употребата на тази малка вещ, тя реши, че трябва да седне на столчето. С искрено и неподправено желание Траяна сложи столчето на земята и опита да седне на него. След два опита може би разбра, че то не й е по мярка и се отказа, поне засега. Може би друг път ще опита пак, кой знае. По-късно през деня странно стечение на обстоятелствата ни отведе в Икеа със смътното желание да купим детско столче за нея. Истинско детско столче. Но това вече е без значение и затова тук тази история прекъсва за малко. Може би трябва да кажа, че тя вече СЕДИ на разни столове и поне според мен се справя завидно с нелеката задача да бъдеш човек. Сега ще прескоча към другите две страни на историята.

През пролетта на 2012 година имахме занятие в университета, част от магистърската програма по творческо писане, в която се дипломирах наскоро. Най-общо казано, лекцията беше върху интерпретацията и възможната й необятност, и тогава Проф. Стефанов предложи интересен експеримент в тази насока. Създаде импровизирано стихотворение със заглавие „Стихотворение”, много кратичко стихотворение, чийто текст гласеше единствено „Вземи стола”. Предложи ни възможността да напишем текст-тълкуване върху това стихотворение. Според мен експериментът се оказа повече от успешен. Тогава аз написах текст в насока, за която дори не подозирах колко актуална ще се окаже през следващата година, тоест 2013 и особено във втората й част, а именно месеците от лятото насам, та до днес. От лятото насам цяла България говори за един стол, за един пост, а всъщност наскоро столовете, постовете станаха два. Два – централна тема на разговор и още двеста и четиридесет плюс още малко гравитират като въпросителни около този казус за you-know-who. Гравитират дотолкова, че в момента СУ е окупиран или може би трябва да напиша УкОпиран. Честно казано не съм сигурна кой от двата варианта за изписване е по-коректен в конкретния случай. Честно казано не съм сигурна за нищо в конкретния случай, освен за едно, единствено нещо. Когато моята племенница се опита да седне на чудовищно по-малкото от размерите й столче, тя бързо разбра, че това няма как да стане. Че столчето може да се счупи. Опита два пъти, за да бъда честна. Дали поради детска разсеяност, дали поради ясното убеждение в главата й, че няма да успее да седне, да се закрепи, дори да вечеря седнала на този стол, тя разумно се отказа и се захвана с някаква друга детска дейност. Мъдър избор, бих казала. Това, което остава е повече хора, имам предвид големи хора и в двата смисъла на „големи”, да проумеят несъдържателността на исканията и претенциите си. Но тук аз съм доста скептична. Докато столчето наистина не се счупи, ама да се счупи силно, с трясък, който да отекне до Варна, Бургас и Малко Търново, тези хора няма да се откажат да седят по тези столове. Столовете са сладки, удобни и те могат лесно и без кой знае какви последствия да размахват пръст от тях, дори при възможност телесата им така да се сраснат с тези столове, че да не могат никога, never, да се измъкнат  от тях цели. Тъпото е, да, наистина е тъпо, че те са ни взели в скута си и ни дундуркат като бебета, на които предлагат лесни и удобни залъгалки. Да, добре, господа и дами, СУ ще бъде затворен, кръстовищата ще бъдат затворени, само и единствено защото вие си пазите столчетата като деца, на които отказват любимата им играчка. Още по-ужасното е, че правите това с претенциите да сте можещи, големи и разумни хора. А всъщност последствията от вашата игра на власт са чудовищни. Много по-чудовищни от това Траяна да беше счупила столчето. Защото тя седна върху столчето, а вие седите върху нашите глави.

Някой друг път ще кача онзи текст, за който става въпрос по-горе. Той просто е отвличащ вниманието от основното – кой къде седи днес в България и защо е там, а не другаде.