.

Само понякога става ясно,

че светът е загубен за нас.

Преди да сме оформили телата си

можем да го избродим

и като неумели скулптури

на някой разсеян създател

да спрем на тротоара, тук,

за секунда,

за да го разгледаме –

плочка по плочка,

в неговата несъразмерност и неготовност.

И да избягаме от логиката,

която прави от телата ни лостове.

.

Пирамида е утрото.

Двете ми очи

са нейни стени.

Непроницаеми.

Разделени.

Между тях е върхът.

Изграден на математически принцип.

Под него е цялото,

което спи.

И само точното положение на слънцето

може да го накара да

оформи стъпалата си,

за да се обърне

и като палиндром

да тръгне по дирите си.

Убийството на Роджър Акройд

Така се случи, че в началото на миналата седмица прочетох два романа на Агата Кристи. Просто реших, че ми се чете кримка, и реших да изблудствам с авторските права и да си сваля книгите от Читанка. После реших да изгледам „Убийство в Ориент Експрес“ с оня странен Еркюл Поаро в изпълнение на Албърт Фини. Пак „чийтнах“, като дръпнах филма от замунда. В момента се пляскам предупредително по ръцетеJ Не харесах точно този Поаро. Някак другият, Дейвид Съчит, ми харесва повече, а освен това съм го гледала и в цяла поредица истории. Моят Поаро, разбира се, е различен. Имам предвид образа, който аз съм си изградила като дете, докато се запознавах с „убийственото желание“ на английските провинциалисти. Позволете ми лиричното отклонение, за да си призная, че ехх, какви славни дни бяха. Как отивах с наръч книги за лятото на село, как се измъквах в горещите следобеди, за да чета Агата Кристи в хладната малка стаичка на втория етаж на вилата, която преди няколко години баба и дядо продадоха. Как се шмугвах – малък престъпник с къси гащи и попрегорели крака – в горния двор, откъдето си обирах доволно количество джанки, които хрупах, докато Кристи ме водеше през заплетените си сюжети. Един много ярък момент се е запечатал в съзнанието ми. Момент от нейн роман. Как една от героините подрежда малка градинка в леха в двора – камъчета, алпинеуми, дребни сукулентни растения. От друга страна този спомен свързвам с „Тайната градина“ на Франсис Ходжсън Бърнет, роман, който съм препрочитала поне пет-шест пъти през годините. Не за друго, а заради хладния и суров английски пейзаж, в който малката героиня може да се охлади, да се прероди, да порасне/порЕсне /виж тука за Пипи Дългото Чорапче/.

Аз имам навика да се отвличам встрани, хванала един път определена тема, тя винаги ме води към други теми. Разпокъсвам се постоянно, препрочитам едни и същи пасажи по много пъти. Нещо, което ми е направило впечатление, мога бързо да забравя, след това пак да си го припомня, с нова сила, с нова идея в него. Затова започнах чинно да си записвам в един „мазен“ тефтер. Звучи почти по търгашески. Тука има едни двайсе лева, дето оня има да ми ги дава и все неща от тоя сорт. Всъщност идеите са горе-долу това в днешно време. На високо ниво идеите стават разменна монета.

Но не за това е въпросът. Както казах, обичам да размивам мисълта си. Ясната мисъл не ми е приоритет, или може би ми е приоритет, но тихомълком съм се убедила, че не мога да я постигна, при все всичките ми опити. И двата романа на Кристи, които прочетох, имаха необичаен завършек. Изненадващ обрат. Първият – „Загадката на Ендхаус“ - не блести с кой знае какво – обичайните заподозрени, необичайните похвати на мосю Поаро. В интерес на истината донякъде този герой напомня опитите на американските сериали с главни действащи лица детективи, страдащи от особен вид мизантропия или по-скоро отвращение, гнусливост към нещата, един вид вкоренени и странни за другите привички, чиято поза заемат без смущение, карайки останалите да се съобразяват с тях и с техните „сиви клетчици“.

Вторият роман обаче предлага много интересен поглед върху сюжета. Повечето от историите на Кристи, поне тези за Поаро, са разказани от повествователя Хейстингс. Това напомня Конан Дойл и начина, по който той изгражда сюжетите си. Направих си справка в гугъл за Агата Кристи и стана ясно, че „Убийството на Роджър Акройд“, вторият й издаден роман и вторият роман, който прочетох тази седмица, е история с много необичаен обрат и именно той й носи слава и продажби.

Тук все още няма Хейстингс. Поаро е пенсиониран и отглежда тиквички в английската провинция. /ето откъде води началото си „Убийства в Мидсъмър“/. Повествователят е лекар, който е в близки отношения с жертвата, и на практика участва в откриването на трупа. Чудесното в това повествование е развръзката. Докато четящият трескаво си мисли кой ли може да е убиецът, самият убиец е на една дума разстояние. Буквално на една дума. Ако повествователят се изпусне без да иска в разказването и спомене нещо, някоя съвсем дребна подробност, която умело скрива за себе си, веднага би станало ясно, че тъкмо той, д-р Шепърд, е убиецът. Това обаче не ни се дава до края на романа. Ако ни се даде няма да има роман, нали така?

И се замислих. Замислих се за това, че езикът и думите показват, но и скриват. Замислих се – не е ли всеки един от нас д-р Шепърд? Не просто всеки пишещ, а всеки човек, пред когото изниква понякога възможността да се скрие в собственото си повествование, така че да не разбере до края, че той е убиецът. Тук нарицателното убиец е чисто метафорично използвано, а „повествование“ използвам съвсем преднамерено, за да означа по този начин живота.

..

Безсмъртните вървят.

Виждам ги.

Краката им се влачат.

През меката и рохкавата пръст.

Началото им е оттатък..

Пу.. Ти си пръв.

За дългите чорапи на възрастните, но по детски

Убедена съм, че на много от вас този текст ще прозвучи не на място, може би. Не ми пука, разбира се. Ако ми пукаше, нямаше да го напиша, нямаше дори да си помисля за него. Ако ми пукаше, нямаше изобщо да мечтая за нищо, защото вътре в себе си съм убедена, че много от хората, които познавам, не мечтаят за нищо съществено. Вероятно и аз не мечтая за кой знае колко съществени неща. Но годините и срещите ми с много хора ме убедиха, че по принцип човечеството не мечтае много. Даже твърде малко мечтае в последно време, ако питате мене. Тъй като не ме питате, предполагам, че не ви и интересува, а аз пък напротив ще ви кажа. Колко типично за Пипи Дългото Чорапче.

Когато за първи път прочетох тази книга, на девет, ако не се лъжа, си умирах да опитам от тези хапчета за непорастване. Знаех, разбира се, че това е само измислица, но въпреки това много исках да ги опитам. Подобна беше историята ми и с Питър Пан. Казвам история, защото цяла нощ след като гледах една руска версия на „Питър Пан“, лежах в леглото с отворени очи и чаках Питър Пан да дойде и да ме отведе в страната на кайманите с часовников механизъм. За съжаление се оказа, че такава страна няма. Както няма и хапчета за непорастване. Светът е по-скоро свят на портокалите с механизъм. Всъщност вече няма свят за децата, дори и по онова време нямаше. Днес още по-малко. Днес на децата се гледа като на потенциални успяващи, които от тригодишна възраст са на пазара за успяване. Не съм по хейта, въпреки че много би ми се искало да бъда, но когато видиш едно дете, което пее страхотно в онова старо предаване за Лъвовете и години след това го видиш със силиконови устни и силиконови гърди , да лее shit от устата си, вече ти се струва, че светът не е така магичен, както на мен винаги ми се е искало да бъде. А когато си прехвърлил трийсетте и видиш деца, които пеят в „Шоуто на Слави Трифонов“, единствената реакция е да помислиш как след години тези деца ще пеят подобни глупости някъде. Или ще се самосъжаляват, че не са успели. Загадка е това нещо успехът. Обикновено мръсна загадка.

Помня как четях „Пипи Дългото Чорапче“ за първи път. Седях на дивана, на който седях и преди седмица, и не можех да отлепя очи от буквите. Защото буквите не бяха букви – те бяха коне, острови, негърчета, лимонади и пасти, възможни светове. Днес, докато четях книгата на моя верен „kindle“, се удивлявах колко много лъже това дете и се замислих и за нещо друго. То е свързано с две отделни неща. Всъщност с три, но последното е толкова отвлечено и далече от тая детска материя, че надали си струва изобщо да го споменавам.

Замислих се, че наистина някой ден може и да забранят книгите и внезапно идеята на Бредбъри се превърна в страшна реалност. Реалност, която е плашеща по две основни причини – първо, защото може и наистина така да стане, че книгите да започнат да се забраняват. Или най-малкото да се четат с т.нар. „политическа коректност“. Да, дори и детските книги, какво лошо има в това. Щом нашият „парламент“ може да реши да гласува криминализирането на сексуалността и затвор за притежанието на трева, защо да не се опитат да криминализират и затвора за притежание на книги. Крачката е лесна, повярвайте, и е толкова лесна, колкото е лесно безгласното съгласие на хората. А те вече са безгласни. Защото, ако тълкувам много своеволно Дельоз и Гатари, ще излезе, че всичко, което ни прави хора, всъщност ни подчинява. Телата ни, обучението ни, разсъдъкът, тоест предразсъдъците ни. Всичко. Защо това да не се прехвърли не просто върху телата, а и върху главите ни, върху това, което се съдържа в нас. Некоректно е да се говори за черни, чийто крал е бял, за насилие върху животни /въпреки че Линдгрен се бори срещу това/, за прокламирането на идеята, че децата не трябва да ходят на училище. Тази книга е скандална, ако я погледнем под друг ъгъл, нали? И, ако вярвам на тенденциите и малко екстраполирам нещата, какво пречи тази книга да се превърне внезапно в забранена. Това разбира се е твърде малко вероятно, толкова малко вероятно, колкото да забранят сапуна. Но знае ли човек – преди двеста години за робите е било малко вероятно да отменят робството, но това се е случило, по един или друг начин. Както, по един или друг начин отделният човек продължава да е роб другиму. От друга страна – аз четох тази книга на четец. За малко да си купя новото издание с твърди корици, но не би – други книги взеха превес. И аз я четох на електронен носител. Не че това е лошо, напротив. Благодаря на Читанка, защото съм търсила къде ли не за хартиен носител на няколко книги и не съм ги намирала никъде другаде за по-малко от 25-30, че и повече пари, но в Читанка са били налични. Плашещо е друго – тенденцията всичко да се дигитализира е плашеща. Защото постепенно четивата ни ще станат виртуални, ще станат твърде леснодостъпни, ще станат не просто лукс, а по-скоро нещо излишно, случайно и неструващо си усилията. Че четенето постепенно ще се обезмисли, пак според причините на Дельоз и Гатари. Че на преден план ще излязат не просто учебници за четене на това как се става човек, а цели наръчници и програми за виртуално обучение, уебинари и прочие глупости, които ще изметат с голямата метла всички малки, дребни, несъществени мечти на човека, които най-често се явяват и живеят в късите, свободни от работния ден нощи, когато си се втренчил в тези букви и те, посредством сложните изчисления на една за мен непозната машина, се превръщат в цели, големи, обемни, красиви, пълни с мечти светове. И тъй, там ми е болката, за която пиша сега. Че Пипи не просто няма да порасне. Че тя е умряла преди да порасне. Защото още преди да порасне, се е превърнала в същество калкулиращо мечтите си. Споделящо мечтите си в социални мрежи. Търсещо публика за мечтите си. Публика, която да каже  „Да, мечтите ти си струват, Пипи. Недей да вземаш хапчетата за непорастване. Знаеш ли колко яко ще е да отидем заедно на училище, а след това да скитаме из Мола. Можеш да залъжеш фантазиите си с това. Лесно е. Топло е. Почти като да си на тропически остров, вместо на тази гадна, студена софийска улица.  И така неусетно ще се превърнеш не в Пипи, а в двамата Джим и Бък, които искат да отмъкнат нещо, а не да го спечелят. После ще учиш на същото пошло примиренчество децата си. Ще ги учиш да калкулират, да пресмятат, да търсят това, срещу което да заменят „онова“, каквото и да е то. Дори и свободата си. Най-вече свободата си.“

Да, изхейтих се накрая. То цялото нещо се оказа един затворен, омагьосан кръг. Четох преди време за един човек, който излязъл от цивилизацията – май накрая се беше върнал там, защото получил остро възпаление на зъбите. До тялото е опряло, не до свободата. Свободата е била налична. И сега се сещам, че една девойка ме беше питала на стената ми във ФБ „Книгите са бягство от живота или бягство към живота?“ /цитирам дословно, тоест копирам буквално/. Сега бих казала, че са бягство към себе си, ако си позволиш този лукс. Ако не си го позволиш – тогава животът ти е бягство напред, към смъртта, а за разнообразие ще можеш да пазаруваш:DD

И накрая се сещам за Еко, който казва, че много животи е живял. На мен би ми стигнал само един – този на Пипи – и ако някой ден ми се удаде възможност да вдигна кон или крава на ръце – бих го направила- стига децата ми да научат урока, че всичко на този свят е възможно, дори непорастването. Ако си позволим този лукс.

Яйцето

Слаби сме.

Краката ни са слаби.

Ръцете също.

Сърцето ни изпомпва

и пренася корени и сламки;

гнездото му е меко, жилаво и топло.

Сърцето зрее в нас, подува се, 

втвърдява се.

Чупливо е.

Отвътре е издраскано,

Отвън е гладко.

А после се пропуква.

В пукнатините се заражда нещо ново.

не знам

Не знам. Ще ми се да напиша нещо. Не разказа, който започнах с твърдото намерение да завърша бързо, за да не „загубя атмосферата“. Иска ми се просто да напиша нещо. Да щракам по клавиатурата с неясната идея да възпроизведа ясна, точна, структурирана мисъл. Отсега знам, че това е causa perduta. Не съм „на ти“ с ясните, точни и прочие мисли. Съвсем обратното – аз съм крайно непоследователен човек и това може би си проличава. Тук обаче веднага иде облекчаващата идея – онази идея, че ние не винаги сме това, за което се смятаме. Че по всяка вероятност другите наоколо ни смятат за нещо друго. Какво ме подтикна да напиша това, което пиша – реших да се пробвам в ревюто на фейсбук за своята година. Моята 2013? Може ли изобщо фейсбук да е мерило за това колко много съм чувствала, изживяла, дишала и работила през тази година? Отговорът е ясен, нали. Въпросът, разбира се, е в това как фейсбук подбира „моите събития“ за годината и как ми ги предлага. Вероятно е на база лайковете, които са получили публикациите и снимките ми. Това обаче означава, че моята 2013 не е моя в истинския смисъл на думата. Аз съм поделена чрез самото си участие в тази социална мрежа. Животът ми е поделен на две – това, което се е случило наистина и това, което се е случило, но пречупено, или по-скоро счупено през призмата на другите, които са харесвали, харесвали, та чак край няма. А какво са харесали другите – бебешки снимки, книгата, която се случи в края на пролетта, някои хейтърски изблици, които никак не са случайни и т.н. Да, не отричам, годината беше изпъстрена със събития. Беше тежка година за т.нар. българска демокрация. Беше година провал, погледнато от друг ъгъл. Научих за себе си много неща, но не достатъчно. Научих и много неща за останалите, които ме поставиха в една особена, да кажем гранична ситуация. Научих, че трябва много да държа на това да съм аз. Да не се изкривявам. Да не позволявам да ме изкривяват. Научих се да не изкривявам другите. Защото това боли. Научих се, тук с едно намигване, че не трябва да правиш сладко от портокали, докато гледаш „A clockwork orange“, защото сладкото се захаросва, когато готвачът се замисли, че всъщност целият ти свят е едно премятане отгоре и отдолу на позата, на колелото или както щете го схващайте. Научих, че човек се става трудно и, въпреки че първите уроци изобщо не ги помня, сега ги виждам от друга гледна точка. Научих, че „мамууу“ е много важна дума в езика на децата, много важно понятие. Научих, че много повече трябва да вярвам в себе си, а понякога изобщо не трябва да вярвам на другите. Разбрах, за пореден път, че светът би могъл да бъде една много голяма лъжа и може би всъщност е такъв. А дали не е истина този свят? Разбрах, че светът за някои от нас е една прекомерна истина, а за други брутална лъжа. Фикция, доколкото фикцията е някак сравнително хармонично поделена между истината и лъжата. Научих, че понякога на мен лично ми е много трудно да разгранича света, така както аз го виждам, от света, както го виждат другите. Изобщо, научих, че всичко е много сложно. Получих и други уроци, разбира се. Че светът е литература, но всъщност и не е. Че литературата е цял един свят, в който можеш да потънеш, а тези, които те гледат отгоре и се опитват да ти подадат ръка, всъщност не знаят къде точно си затънал, а ти си в живота, размахваш ръце и вместо да те набутат вътре, за да разредиш още повече битието си, тези отгоре се опитват да те издърпат с калпави съждения от рода на – "ела, нека ти покажем тоя, реалния свят". Тука няма да задълбавам, защото ще се изхейтя тотално, а не това е целта на упражнението. Или – кой знае – може би е точно това. Само ми се ще да вметна, че всъщност подражанието на подражанието е за мен мястото, в което се разкрива светът на идеите. Че в един свят, обсебен от идеята да подражава на себе си, да се мултиплицира до съвършенство и безкрайност, се оказва много важно да четеш, за да разбереш кои са другите и кой всъщност си ти. Да стигнеш до някакво разковниче, ако изобщо има такова. До корена на нещата, ако изобщо нещата сами по себе си имат корен или просто са себеродени.

Оперираха окото на една от бабите ми. Глаукома. Тя сподели след операцията, че е усетила как очният хирург е издърпал глаукомата от корен. И се питам – възможно ли е да издърпаш от корен нещо, което е породено от самия тебе, както глаукомата е породена от възрастта, от физиологичните особености на организма, от хипертония, далекогледство, вътреочно налягане и прочие фактори? Възможно ли е така да се хванеш за косите, както барон Мюнхаузен, че не само да издърпаш своя кон от блатото на възможността на невъзможното или обратното, а дори и да помогнеш на други, чужди коне, единствено със силата на волята си? Така ли се случва по принцип? Рапунцел ли е човекът – повличащ чрез себе си обстоятелствата, хората и ситуациите, които му трябват, или всичко е просто въпрос на случайност? Малка случайност, част от голямото семейство на случайностите, които движат нещото наречено живот на индивида. И къде е индивидът в случая – той е просто един кратък шейсетгодишен живот. Ей го – докато се обърнеш и той взел, че минал. Така стана и с годината. Фаталната 2013, която започна с края на Бойко и завърши с началото на нещо друго, чиято чудовищна, гигантска продажност плаши. Изказаха се хиляди мнения за това красив ли е или не протестиращият човек. Изказаха се мнения за това кой има право да протестира, да гласува, да бъде. Тъй като рядко се наемам да давам категорични прогнози, ще кажа „не знам“. И миналата година по това време казах същото. И по-миналата. Въпреки че много научих за себе си и за другите, аз пак продължавам да не знам. И все повече ми се иска да знам. И да, знам – отговорът е някъде напред – може би следващата година, но по-скоро не. Всички знаем къде е този отговор. И всички осъзнаваме безсмислието на всичко. Когато си го признаем обаче, започваме да вършим нещата с много повече отговорност към себе си и другите. И с постепенното разсейване на усещането, че категорично знаем всичко. Защото – как да ви кажа – лесно е да знаеш откъде какво да си купиш и къде какво да изхвърлиш – в този случай ти просто си потребител и действаш като една машина – машина, която произвежда живот и боклук чрез дишането и действията си. По-трудно е да се запиташ защо го правиш и да си признаеш, че не знаеш. Аз си пожелавам да разбера.

П.С. Този текст написах вчера, рано сутринта. Днес, рано сутринта, вече е 2014. Имаме си литературен скандал, празни чаши, пълни пепелници, градинки пълни с останки от фойерверки, пиратки и прочие благости, все свързани с истерията НОВА ГОДИНА ЕЕЕЕЕ! Имаме останки от пържоли, останки от мечти, останки от вяра, останки от смисъл, имаме си останкино, имаме си БТВ, БНТ, НОВА, Николина Чакърдъкова, светлото бъдеще на президента Плевнелиев. Изобщо – днес вече всичко си имаме. И съм убедена, че пак така ще се случи, че да разчистим за удобство точно това, което всъщност ще ни е нужно. А останалото – ще го оставим да гние в градинките. Докато градинките забравят, че в тях е имало гърмящи пиратки и хоооп – ето я Новата 2015. Новите останки, новите надежди. Клише е, нали?