неделя, 21 октомври 2012 г.

„Африканеца” и магията на спомена – Жан-Мари Гюстав льо Клезио


Днес, когато целият възможен свят /или почти целият/ е обходен и опознат, днес, когато, ние, постмодерните хора, продължаваме да се питаме за смисъла на живота, за границите си. Днес когато тези граници са все по-размити, все по-неустойчиви - литературата продължава да ги търси и да ги преоткрива, да ги поставя в своите полета на влияние и прочит.

В днешното глобално село нещата стават все по-близки, но едновременно и по-далечни. Понятията ни за тях се размиват, подлагат се на лицемерничене /ако мога така да се изразя/, на изкривяване. Привърженик съм на едно особено схващане – самият индивид изкривява спомените за себе си, в някакъв смисъл умишлено ги пренаправя, фантазира за спомените си. Съзнанието му ги проиграва многократно – цели или само откъслеци от тях. И ги превръща в друга истина.

„Африканеца” е книга-спомен. Не е литература в истинския смисъл на думата, по-скоро е биографичност с елементи на литература. Този факт, въпреки скромния обем /стотина страници/ превръща текста в красива и тъжна изповед.

Книгата е спомен за бащата на писателя, лекар в Африка за повече от двайсет години, с когото той се среща след осем години живот във Франция, точно във времето на Втората световна война. Тогава се среща и с Африка, с нейната магия и противоречия, с войните, глада, болестите и всичко съпътстващо живота там.

„Африканеца” в голяма степен е опит за прочит на лекарската професия, практикувана в такива условия, опит за прочит на неимоверните усилия, които един лекар полага, за да запази себе си и другите. Опит за прочит на упадъка, съпътстващ Африка в късния колониален и постколониалният й период. Опит за прочит на магията, която този континент съдържа в себе си и може би вече я е загубил. Болестите, гладът, несигурността, войните, подклаждани от бившите колониалисти, СПИН-ът, издудите коремчета на децата, човечността, която се съдържа в спомените и която няма как да бъде изкривена. Силата на текста не се съдържа в тежки и мелодраматични описания на живота там – не. По-скоро тя е в описанията на тази земя, пръстта, бурите, мълниите, усмивките, игрите на детството, страховете на детството. Откровеността дори.

Литературният белег върху творбата се полага от описанията на ранните години на родителите на льо Клезио, когато той не е бил роден, когато войната не я имало, когато всичко по света е било различно, коренно различно от сега. Връщането на лентата назад чертае и тежкия път на Африка, след оттеглянето на европейските сили. Оттеглянето обаче съвсем не е оттегляне. Напротив. Всички знаем какво се случи с тутси и хуту в Руанда и Бурунди и кой е първоизточникът на проблема. Този свят, за който говори Льо Клезио продължава да съществува там някъде – друг, различен от познатия ни. Земята е същата там – небето също, но във въздуха на Африка винаги е витаела магия. Особено за едно малко момче, което попада там и се среща със своя баща – Африканеца. А тази среща – с Африка, с авторитета на бащата, неминуемо очертава и пронизва целия му път като човек и писател.

Лекарите, както и писателите, не мога и не успявам да си представя като хора. Те са особена порода съзнания, изградени с много упорство и много себеотрицание, с много дисциплина и светоусещане. Тези породи хора, тези особени съзнания, работят на различни полета на човешкото – едните лекуват душите, другите лекуват телата. И през тях човешкото минава по особен, различен начин. А когато те се срещнат на територията на Африка, на територията на литературата, както в тази книга, се получава сплав от желания, противоречия, съдби, тъга, магия, усещане за аромата на пръстта, точно преди буря, за цвета на небето, когато над Африка има мълнии. Усещане за смисъла на живота ни, за исканията и търсенията, за намирането и загубването. За смъртта и живота, тези две толкова приличащи си категории, които често ни плашат еднакво много.

Книгата е силно документална, въпреки литературната нишка вътре, от която льо Клезио няма как да избяга. Документалността е подкрепена и от фотосите от личния архив на писателя – снимки от Африка отпреди повече от половин век – такава каквато е била тогава. А тъгата в нея се усеща отчетливо – тъгата на остаряването, тъгата на промяната, на придвижването на нещата напред в едно огромно въртене на колелото на живота. Тъгата, която всички усещаме, когато нещо преминава и ние почти успяваме да го уловим. Почти.


Жан-Мари Гюстав льо Клезио е Нобелов лауреат за литература за 2008 година. Прави своя литературен дебют много млад, едва на двайсет и три години, с романа „Протоколът”. След преглед в Интернет, установих, че твърде малко е превеждан на български и попаднах на „Африканеца”. А оттук – и на една голяма история, разположена на страниците й. Толкова голяма, колкото е земята на Африка.

Няма коментари:

Публикуване на коментар