понеделник, 12 ноември 2012 г.

* * *


Тогава виждах как калта се стеле
към лицето..
летяха пръски кал към нищото,
което трябваше да бъде моето лице
и се удавяха във него
като в черна дупка..

Вървях по тротоари,
под краката ми
отделните парчета плочки
сглобяваха гигантски пъзел
от нищо.

Но всяка крачка,
всяка малка крачка
съграждаше
по малко
от този пъзел,
който не познавах.

Сега го гледам с учудване
и с колебание
и все пак продължавам да го питам:
Кое си ти лице и откъде са тези
пръски кал по тебе?
То мълчи.
Отказва да признае, че е мое.

Няма коментари:

Публикуване на коментар