Радиоактивният човек

   Преди малко се прибрах от балкона, където прекарах последния около час в опит да възстановя стар дървен шезлонг, върху който работя от месеци. Винаги започвам историите отдалеч, сякаш опитвам да ги обясня на себе си. Този път започнах отблизо, от току-що случилите се събития. Със сигурност след това ще се върна почти година назад. Това изисква историята. Обичам да се връщам в историите. Да ги измивам и изплаквам старателно в мивките на паметта, за  да блеснат и  вътре в тях да се проявят пукнатините, от които тръгва всичко.

   И тъй – преди малко се прибрах от балкона  - използвах слънчевото затишие преди залез, за да добоядисам шезлонга. За фон тихичко си пуснах „A night in London“ – live на Марк Нопфлър. Знам наизуст цялото изпълнение дълго час и половина, но за съжаление не можах да го чуя, докато работех. Друг звук го надви. Като по зададен сигнал, пет минути след като излязох на балкона, от съседския апартамент се разнесе „любимата“ ми музика. Трябва да се досетите за естеството на ритъма и поетикатаJ. Може би това беше събитието, което ме накара да се върна назад. Назад към моята радиоактивна почивка миналия септември.

  Обичам да пътувам. Не съм запален, крайно нуждаещ се пътешественик и не пътувам надалеч, но особено много обичам да пътувам към море или към Родопите. Харесва ми да усещам дори щипещия гъдел в стомаха, че ме няма, че изчезвам, разпадам се по осевата линия на пътя или оставам някъде встрани от бягащите по магистралата коли, в някоя самотна джанка покрай пътя или потопена в сладникавата, блудкава и зеленясала вода на оризищата край Пловдив. С връщането е същото, особено когато се връщам от морето. Същото е доколкото усещам, че ме няма. А ме няма, защото съм останала на брега на морето, да гледам до безкрай това удивително хекзаметърно връщане и връщане и връщане. И аз никога не се връщам от морето. Връща се някакъв мой симулакрум, бледо подобие на мен, което с неспокойство очаква да зърне светлините на нощна София и да вдъхне забързания ритъм на малкия, наистина малък човек.
   И тъй, стана ясно, че обичам да започвам отдалеч. В началото на миналия септември /2013 г./ решихме да пътуваме към морето, не за друго, а защото през по-миналото лято не успяхме да стигнем отвъд Родопите. Посоката беше Бургас и решихме първата вечер да преспим или на палатка, ако успеем да я опънем по тъмно, или на квартира в Черноморец. Черноморец се оказа изборът ни тогава, а плановете за следващия ден включваха посещение и проверка на плажа Атиа или Вромос, както може би е по-известен. Посещение, с естествената възможност да опънем там, и проверка поради слуховете – потвърдени или не, че мястото е радиоактивно. Снабдени, разбира се, с гайгеров брояч. Изключително емоционално търсене на вход към плажната ивица, снабдени вече със всички необходими за палаткуващия човек пособия, включително храна. Стигнахме брега, аз изключително развълнувана, защото мястото се оказа крайно приятно, плажната ивица покрита с материал за ровене – рачета, миди и всякакви приятни за мен неща, които морето ми предлага, заливът – плитък, населението на местността – тихи и спокойни хора, които безделничат по много приятен начин, пръснати нарядко по брега и околностите. Изобщо – рай за морски човек като мен, харесващ предимно празните плажове и шепотът на вълните, не крясъците на хората. Опъване на палатка – бързо и трескаво, слагане на бански – бързо и трескаво, бърз обход на местността с крайна цел – влизане във водата. Разбира се, не пиша тази история случайно, гайгеровият брояч започна да пищи истерично на бета-режим много бързо след като се изкъпах. Накратко – мястото наистина се оказа радиоактивно, ние направихме бърза справка по телефона и, аз крайно нещастна, а половинката ми, крайно облекчен, се изнесохме също тъй бързо и трескаво, с крайна цел Арапя. Нека не пропускам, че когато събирахме палатката, под нея намерихме един малък гостенин, който само ябълка не носеше със себе си – сиреч, една змия си ни беше харесала.

   Никога не бях ходила на Арапя, но там се роди заглавието на текста, не както може би сте помислили на плажа Вромос, а точно на Арапя. Не е невероятно, в първите дни на миналия септември, които се оказаха изключително топли, мястото да е пренаселено, буквално да се пръска по шевовете. Палатки, каравани, коли, глъчка – изобщо рай за всеки турист. Добре, това може и да го понеса, помислих си вяло. Върнахме се обратно, за да потърсим път към нелегалните борчета на високата част от залива. Да, от всичко най ми харесва да палаткувам нелегалноJ. Последва същата процедура – търсене на място, обход на местността, ужасът от крайно омърсената борова гора, която – за добро или зло, по-скоро за зло – вече не съществува, съдейки по спорадичните и лековати съобщения в официални и не чак така официални български медии. Намерихме си удобно място, не твърде обветряно, с обособено огнище и си запалихме огън - предимно от шишарки, паднали клончета и иглички. Едно такова малко огънче, стъкмено на  брега на морето, наистина може да те стопли. На чаша бяло вино неприятното впечатление от тоалетната свинщина, която палаткуващият български ентусиаст може да сътвори, се поразсея малко. Джойсовото томче, което бях взела със себе си, допълнително уталожи тревогата ми, че напуснахме радиоактивното райско кътче на север. Но само временно, както се оказа и добре, че винаги си нося тапи за уши, както се оказа. Вечерта продължи лежерно – бяло вино, хапване, четене, опит да изключа двата сериозни източника на шум, които не успях да локализирам съвсем, но бяха отвъд залива. Нямам вече ясни спомени за естеството на музиката – може би „Хиподил“ или „Обратен ефект“ или нещо също толкова шумно и съвсем в традициите на българските морски курорти. Имахме и нощен трип с фенерчета надолу по скалите на залива и може би тук му е мястото да отбележа колко невероятно изживяване е да изследваш живота на ракообразните нощем, с дребното изключение, че някои от тях съжителстват с пластмасови отпадъци, видимо и упорито неподлежащи на разграждане. Тъжно, но и вдъхновяващо начинание. Нощта продължи с несекващи опити да разбера как така музиката се просмуква от земята под мен и успява да преодолее дори тапите ми за уши. Но млъкни сърце на мрънкало – така се забавлява българинът – като за последно, шумно, неистово, гротескно забавление, близо до усещането за предстояща смърт. Следващите дни продължиха с обичайните за мен морски мероприятия – обход на местността, гъсто населена с изникнали като след дъжд хотелчета и всевъзможни постройчици, крепящи се на ръба на скалите, къпане в сравнително празния залив и опит да запомня морето такова, каквото на мен ми харесва. И похапване на риба, разбира се. И непрестанното усещане, че нещо не е наред и че мога да го назова точно. Радиоактивната Арапя, това не беше наред. Радиоактивното желание на човека да обеме всичко видяно и невидяно и да наложи върху него отпечатъка на една цивилизация, така оскотяла и омерзена, досадила вече на самата себе си, че се учудвам как не сме свършили всички, изпукали като самоубиващи се делфини, които никой няма да поиска да спаси, по плажовете на една криворазбрана вечност, каквато може да бъде и е природата.

   Далеч съм от мисълта за някакви нравоучения. Самата посока на развитие на българския туризъм е крайно амбивалентна. Дали само на мен ми изглежда така, но в битката между бетонните гиганти, с които българското правителство – лобистка маша в безкрайните и несекващи опити на чуждестранни инвеститори /последното звучи като манна небесна в ушите на бедните морски българи/ иска да засели и без това смаляващата се девствена ивица по Черноморието ни, и практикуващите т.нар. от мен природен туризъм, натурален туризъм ако щете, в който често пъти няма нищо натурално /и за това могат да говорят хората, чистещи Карадере от изоставения боклук/ има нещо странно. Нещо мръсно има. Нещо ужасяващо. Ужасяваща е природата на човека, която отказва да погледне вътре в самата себе си и да си даде ясна сметка за това какво я очаква. Глад, мизерия, кочина, в която да се въргаля, докато оглежда себе си в огледалото, което други удобно й предлагат и да си вика – ей, че то всичко е наред, я сипи една ракия, бе брат!! И пусни музиката. По-силно, ако може. Да си заглушим съвестта, ако е възможно и ако изобщо някои от нас чуват гласа на съвестта си. Съмнявам се.

Съмнявам се. Но за мен това е обичайно състояние. Съмнявам се например, че собствениците на земи по морето ще забогатеят чувстително, че наеманите на работа в курортите ще успеят да водят лелеяното от тях ежедневие, несмутени от растящи сметки и проблеми с новите курортисти. Съмнявам се, че обещанията за един еко-комплекс в земите на Карадере са издържани и ще бъдат изпълнени в духа на ЕКО-то. Еко няма, драги мои. Това е евфемизъм, използван да заблуди баламурници, които и без туй нямат вече нужда да бъдат заблуждавани. На всички ни е пределно ясно какво предстои, на някои от нас, като мен например, ни е пределно ясно, че мястото за един тих туризъм, какъвто аз мечтая, ще бъде Вромос – вонящият плаж. Че изтикани било от бетонни чудовища, било от осрани храсти, за много хора последен пристан ще се окаже радиоактивният плаж до Бургас. Това са те – радиоактивните хора, си дадох сметка през миналата зима, разсъждавайки над този текст – хората, които не искат натрапена музика, натрапена емоция, натрапени лайна, натрапен боклук. Хората, които не искат да се валят в лайната си, а просто тихо и кротко да съзерцават природата, с желание минимално да я накърнят.

   Но нещата не свършват дотук. Те никога не свършват дотук. Всичко, което разказвам е било многократно потвърждавано и препотвърждавано и от почивките ми на Родопите през годините, а последното лято го препотвърди, както по отношение на Родопите, така и по отношение на морето, този път в северния му край – Крапец и Шабла.

  Шабленският плаж е чудесен плаж. Тузлата бълва комари като пощуряла, но е красиво и сравнително тихо. Това, което можеш да чуеш, са молитвите на полски туристи, изречени изпод сигурното закритие на палатката. Но нещата отново не свършват дотук. В малките часове на нощта, ако се вслушаш внимателно, можеш да доловиш неравноделните ритми на някакъв бас, идещи сякаш от Ада. Можеш, засичайки се с група туристи в същия къмпинг, да разбереш, че те не само не възпитават децата си на уважение към другите, а самите са възпитани в дух на крайно неуважение към тишината и спокойствието на останалите. Можеш, с една дума, да разбереш, че свинята е навсякъде и че трябва да си сигурен – като умреш един ден, тя няма да се посвени да се оваля върху гроба ти, грухтейки доволно, освинена в своето дебелокожие, обградена с други такива свини, незачитащи нищо и никой, готови да прегазят всичко, за да си почиват и грухтят по свински. И те грухтяха, повярвайте ми, те грухтяха, а го смятаха за песен, за висше сведение, за сведение свише на факта, че съществуват, че те са тук, живеят и дишат, в един непрестанен, постоянен и възобновяващ се цикъл, в едно иманентно по произхода си и омерзително по проявите си живеене.

   Но и тук не свършват нещата. Нали, казах ви преди малко, че и тук няма да свършат. И отвъд пак няма да свършат.

   Ако някой някога е виждал Родопите от върха на някой хълм, ще разбере защо обичам тази планина. Отидох за пръв път през септември преди десетина години, а тогава имаше само коне и почти никакви хора. Високо е и през септември вече е студено, наистина студено. Но съм била и през летата. Лагерът, който обитаваме, се намира на малък нос, част от по-голям нос и преминаващ в сравнително дълбоко вдаден в сушата залив. Отсрещната страна на залива е висока и преминава в друг залив, пак сравнително дълбоко врязан и продължаващ в няколко приятни за лагеруване места, които през годините неколкократно съм виждала безобразно замърсени, буквално превърнати в тоалетно-кухня, тъй като наред с дежурните хартийки, оставени сякаш от някой, изненадващо сполетян от тежко стомашно разстройство човек, тоест свиня, съжителстват и разнообразни по род и обем отпадъци – обелки от картофи, моркови, салами, сирена, бутилки, пакетчета, пликчета и прочее - все боклук, оставен от подобни нему. По всички стандарти, а най вече по моите, тежки и незапълними дупки в елементарното възпитание са накарали тези „хора“ да направят тези неща. Не е поносимо да гледаш как всеки ден от почивката ти се превръща в продукт, изяден и изсран от такива хора, където им падне, и то под звуците на разнообразни по звук, ритъм и сила на звука, но все подобни, събираеми под удачното и българско „чалга“, музики – като се започне с долнопробния български попфолк, мине се през неговите предтечи – сръбската и българска музика, през латиноамериканските „парчета“ и се стигне до безвкусния рап. За беда по-миналото лято си сложих хамака, и бога ми как уцелих точно местоположението, в точката, в която две подобни „музики“ се събираха перфектно в една голяма какофония. Книгата, която четях се оказа излишна – написах цял роман, като минах през няколко сюжета как точно да унищожа източниците на шум и да убия притежателите им. А те – горките притежатели, просто се напиваха докъм 6-7 вечер и доволно замлъкваха, довличаха се до палатките си да грухтят там и да сънуват свинския рай. В техния вариант това е голяма гора, която спокойно могат да оцапат до неузнаваемост за кратко време и да се приберат по родните си бетонни поселища, за да продължат там същото действие, в блажено неведение за това, че са вредители. В последното засега лято в Родопите се наложи притеснени да отидем и да отправим молба да бъде намалена музиката. Посрещнаха ни с обидено бодряшко съгласие, че може и да е силна музиката и ще я намалят, щом е толкова важно. Ние ще им развалим бекрайно интересния купон – един пиян, който се опитва да нацепи дърва, няколко лелки, около които с бодра и ликуваща стъпка група дечица разучават движенията на нов латинохит, сиреч, учат се да тресат задници по общоприетия маниер.

   Не мисля, че има кой знае колко още да казвам. Понятието радиоктивен човек мина през няколко еволюции в мислите ми през последната година. От самотния плаж, на който и звук не се чуваше, освен плискането на вълните, шепота на хората и истеричния крясък на гайгеровия брояч, през полудялата Арапя – и тази в нелегалните палатки, заобиколени с парченца тоалетна хартия и изпражнения, и онази – в малките, кокетни хотелчета, в чиито барчета пияни юнаци и моми крещят в пиянско-свински възторг, през гордата самота на боровете в Родопите, неприятно смутена от подобни елементи – започвам да си мисля, че понятието радиоактивен човек парадоксално сочи в две посоки – всяка уж самостойна, но неразривно свързана с другата. От едната страна радиоактивният човек – това е човекът по принцип, днешният консумерист, конформист,  покупвател и изхвърлятел на всевъзможни продукти – и материални и духовни, готов да защитава своето статукво с всички средства и най-вече с такива, които пречат на останалите, и другият човек, а не спирам да си мисля, че това съм просто аз – човек, видял пред себе си едно голямо нищо, човек, комуто не е останало какво да защитава, освен свободата си. Онази малка свобода да си мълчи, да не пречи, да не иска, да забелязва дори с високомерие, че човечеството вече се е изхабило и в същото време със смущение да си припомня факта, че той също е част от това човечество. Дали?, се питам, съм част от това човечество, когато попадна на някое риалити, на съдебно шоу, на драматизация на човешки съдби, на патетични клипчета, в които хора спасяват животни, а други хора убиват животни или хора, или секат гори, за да насадят така животоспасяващата маслодайна палма. Животоспасяваща само за нечий капиталистически джоб, озверяло отворил уста и викащ дай, дай, дай още, това ми е малко. Дай, дай, дай в ритъма на българска чалга. Не съм, отговарям убедено понякога. Друг път с половин уста си признавам, че съм. Трети път отричам, отричам, отричам. Отричам да бъда. Отричам.

.

Твърде дълго търсила разумни форми на живот.

Без изглед за успех.

Преговаряла стари дати,

потъмнели от архивирането

в нищожното количество време,

което осезателно намалявало.

Спускала се по отвесите

и по скучни хоризонтали.

Тогава я срещнах.

 - От студеното ме болят зъбите –

каза ми.

После добави с известна досада:

 - Отивам да търся разумни форми на смърт.

...

Никога не е само черно и бяло

това, което можеш да видиш при играта на сенките,

които листата и светлината

без мяра за естетика

или оразмеряване,

или чувства,

създават;

движиш се като сянка през

тях,

докато изместваш тялото си

с една частица гравитация назад

или надолу

/това зависи само от гледната точка/;

Никога не е само черно и бяло

това,

което може да последва,

когато листата прегорят

и последват траекториите си,

очертани вече с плътния маркер на слънцето.

Ти винаги оставаш само сянка
в тяхното Никога.

"Събирането" - Ан Енрайт

  В романа си „Събота“ Иън Макюън свежда злото у хората до чисто физиологичните и химични процеси в човешкото тяло и техните, да ги наречем отклонения. Възможно ли е наистина да обвиним липсата на една молекула „нещо“, или едната молекула „нещо“ в повече, за всички социални и лични драми, на които сме преки или задочни свидетели в живота и литературата? Може би да. Но не за Иън Макюън иде реч в настоящия текст, въпреки че поне географски авторката на „Събирането“ е близо до Макюън. И май само географски.

  „Събирането“ на Ан Енрайт, издаден на български от Колибри, разполага действието си основно в Ирландия (а Ирландия, нека да си кажа, е любима моя тема, както по отношение на литературата, така и по отношение на културата и т.н. и т.н /тая тема е доста дългаJ/). Ан Енрайт предлага емоционален разказ за живота на едно голямо ирландско семейство, а първичната завръзка на сюжета е смъртта на един от братята на разказвачката – Вероника Хегърти – ирландка с болезнено ярки спомени от детството, а дори и от преди него. В този случай началото на „Ана Каренина“ е съвсем на място: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему“ . Може би много дълго време съм живяла с идиличната представа за ирландските семейства като за големи сплотени фамилии, чиито единствени проблеми се коренят в зависимостта от Короната и междуособиците на база католицизъм и протестантство. Не е така, а от друга страна – не живеем ли всички с идилични представи – дълго време, а дори и сега, живеем с идиличната представа за Запада като едно безкрайно свободно място, рай на възможностите – Западът, разбира се, не просто като Щатите, а всичко отвъд Сърбия. Е, тези идилични представи бързо се изчерпват – толкова бързо, колкото си позволим да ги развенчаем, да ги отхвърлим. Още по времето, когато четях монументалната за мен „История на Ирландия“, бързо-бързо представите ми започнаха да се наместват по-близко до реалността /нека кажем, че никога не съм пътувала до Ирландия, нито до Северна, нито до Южна Ирландия/. Нещо, което „Събирането“ дава, е обяснението защо ирландските семейства в голямата си част са многобройни фамилии – до много скоро презервативите са били забранени за продажба в магазините.  Това е състояние на другия полюс, в сравнение със забраните и насилствените стерилизации в Азия.

  И така, ако приемем, че смъртта на Лиам  - брата на разказвачката – е първичната завръзка на сюжета, основното събитие, което задвижва героите, то неизменно трябва да потърсим и вторичната завръзка, която Ан Енрайт полага някъде след средата и дори по-скоро към края на романа, въртейки се обаче плътно около болезното детство с леко откачена майка, странните събития от младостта на баба й, които са разказани по въображение, лудостта и отчуждеността на всеки един от голямото й семейство, които изплуват с цялата си сила едва към края на романа, когато всички се събират на бдението над мъртвия. Друго начин за построяване на сюжета, за който сега се сещам, намирам у Достоевски например, който поставя убийството почти в началото на „Престъпление и наказание“. Ан Енрайт избира точно обратното – да оставя само дребни улики и упътвания към основното – към вторичната, както вече я нарекох, завръзка, която съвсем естествено се явява и особен вид развръзка и кулминация на действието. В същото време Енрайт си оставя и една малка вратичка /малко захаросана и по холивудски/, един финал, чиято стилова насоченост наистина отпраща към романтичните комедии на холивуд – син, за когото никой от семейството не е знаел. Това, признавам, на мен лично ми дойде в повече.

  „Събирането“ печели „Ман Букър“ за 2007 г., както и Колибри анотират на първата корица на книгата. Езикът и атмосферата са силни, постоянното завиване към кулминацията-развръзка, за която споменах, на мен лично ми е интересен похват. Авторката постоянно стеснява кръга около семейството, пращайки разказвачката на дълги пътешествия в миналото, в опит да се обясни нелепата смърт на Лиам. Докато стигнем до ключовата сцена /няма да казвам, спокойно/. Тя разбира се е предшествана от умело представения хаос в едно голямо семейство, така както го вижда един от малките му членове – с цялата драма на срещите с другия, на крайната невъзможност да избереш и да възпиташ родителите си, с отчуждаването /тук щях да напиша алиенация, но ние си имаме хубава дума и се спрях навреме/ и постепенното раздалечаване на децата едно от друго в процеса на порастването им. Неизменните събития, които съпътстват всяко израстване, бих казала, но подготвящи почвата за почти фройдисткото обяснение на всичко това, което се е случило и което тормози разказвачката. Ан Енрайт обаче, без да твърдя, че съм пуританка, на моменти натрапва езиков натурализъм, който на мен не ми е по вкуса – най-вече в сферата на секса. Стивън Кинг препоръчва да наричаме нещата с истинските им имена, вместо да използваме евфемизми като „облекчи се в храстите“ /цитирам по памет/, но при Ан Енрайт тази изпълнена препоръка добива самоцелност, която не ми се хареса. Да кажеш „хуй“ не винаги е подходящо, не само в реална обстановка, но дори и в литературата. В едно такова повествование на мен лично наистина ми звучи като залепено, самоцелно залепено.

  За разлика от Макюън, тъй като го споменах в началото на този текст, който е изключително прецизен и подреден разказвач, Ан Енрайт пише по-скоро хаотично, в сравнение с него. На моменти имах чувството, че всичките изсипани ярки спомени на разказвача, са хванати буквално „от вратата за краката“, въпреки че явни противоречия не открих. Напротив, окончателните  впечатления от романа, като изключим финала, който наистина е изваден сякаш от „Четири сватби и едно погребение“ или от „Нотинг хил“, са за провал, провал на човека и човешкото в условията на само на модерна Ирландия и модерния свят, а по принцип на човешкото. Граничното чувство на обреченост, което всеки изпитва – някои от нас само понякога, а други през целия си живот – тук е остро, съдбовно дори. И естествено - разрешението, изходът от това чувство – остава да виси без опора след последната дума:

„И макар че раждането на още едно дете само по себе си ще е удивително, то не е онова, което най-силно желая, докато чакам със затворени очи на опашката на аерогара „Гатуик“ – жена без багаж, без остри предмети, без нищо, което да не съм опаковала сама. Искам най-вече да се боя по-малко. Нищо повече. Защото именно страх усещам, докато чакам да се приближа до ръба на гишето за заминаващ полет днес или – ако цената е прекалено кожодерска – рано утре сутринта. Не съм сигурна дали ще мога да се кача по онези алуминиеви стъпала и да вляза в самолета.

Аерогара „Гатуик“ не е най-подходящото място, където да те обземе страхът от летене. Но имам чувството, че точно това ме обзема в момента; понеже колкото по-високо излетиш с тия чудеса, от толкова по-високо ще паднеш. От друга страна пък, аз от месеци насам все падам, и то – в собствения си живот. И всеки момент ще се пльосна отгоре му.“

  И друго – докато в „Събота“ Макюън редуцира начина на общуване с другите и със себе си до химията и физиологията, като виновници за всичките неудачи, Ан Енрайт прави почти същото, но със сексуалните табута и начина, по който те ни фрустрират, понякога за цял живот.

В следствие на това изниква въпрос, който ме мъчи от години и не мога да намеря адекватен и пълнозначен отговор – доколко това, което ни се случва, всичко, което ни се случва, ни изгражда и доколко ние изграждаме събитията и ги предопределяме. „Събирането“ на Ан Енрайт не успява да отговори на този въпрос, но само защото той няма еднозначен отговор.

.

Мислиш ли, че любовите ни

могат да се изпаряват,

докато живеем в това циклично, системно déjà vu.

Колко умирания на клетките може да коства

една умряла любов.

И така.

Дали те обичам,

дали се обичам

е една цяла загадка.

А нейният топ

се опитва да вземе нейния цар

и да се преструва след това,

че всичко е свършило,

както  е редно

за една партия шах.

.

Свободата, Санчо,

далеч не е като салама.

Това, което прилича на птица

и в момента лети вертикално надолу

от балкона ти на петия етаж

във Дружба

или Младост

или дори във Свобода,

е тя – която си изпуснал,

докато си чакал

в полувремето.

Дано там долу да е меко

и някой все пак да я гушне

и утеши във самотата.

Защото всички телевизори са включени.

Пребъдване

На Б.

Седим.

До изгрева остават само две изплясвания

на птичите пера.

Не можем да ги видим.

Ти ги чуваш преди мен.

А те се чуват преди всичко.

Във резерватите

орангутаните се борят за надмощие.

А в клетка нечие сърце пулсира

и се домогва до същината на решетките,

за да открие захранващия свободата извор.

Той е вътре.

В момента е в очите ти.

И се премества на пулсации

мигновени трепвания,

които преминават

от слънцето до теб

за части от секундата.

Не мигаш.

Слънцето не мига.

А ако мигнем затворът ще е неминуем.

Знаеш ли,

че после

ще сме просто риби,

студени риби –

и ще вдишваме вода –

солена, даже твърде

за нашите немигащи очи.

тогава ще те питам –

готова ли си да строшиш леда.

Обратно да си присвоиш пак старата обвивка.