.

Сянката ти се бави някъде

или пък е избързала.

В светлината на рамката

се проектира загадката на тялото ти.

Не се усмихваш.

Нито като Джокондата,

нито като Сфинкса.

На мястото на устните

има черна дупка.

Която бавно те изсмуква

навътре в нищото.

.

Всичките ти корени се стремят към въздух.

Притежаваш необичайни тропизми.

Харесвам точно такива растения.

.

Нещо повече от излишък

e чувството за непотребност.

Мисля, че помня

как разравяме стари рани

почти като стари гробове –

онова, което излиза отвътре

е отвъд излишъка.

Не е съвсем непотребно,

но все някога ще ни свърши работа.

Заспивай сега .

Времето все още не е дошло.

Хабитати

Мъглата се отделя,

не като мляко.

По-скоро като воал от угризения.

Вече мога да видя всички грозни гледки,

с които разполага това място.

Сигурно затова от балконите

се протягат като хищни растения

кабелите-артерии.

Кожите -дрехи.

Обръщам глава.

Излизам от кожата си.

Най-сигурният начин да умра

е да не спя за известно време.

.

Не е прегръдка от камшик
това,
което оставя белези по кожата,
а бавната и хладна,
седефена на цвят,
беззвучна като охлюв
целувка на живота.