Убийството на Роджър Акройд

Така се случи, че в началото на миналата седмица прочетох два романа на Агата Кристи. Просто реших, че ми се чете кримка, и реших да изблудствам с авторските права и да си сваля книгите от Читанка. После реших да изгледам „Убийство в Ориент Експрес“ с оня странен Еркюл Поаро в изпълнение на Албърт Фини. Пак „чийтнах“, като дръпнах филма от замунда. В момента се пляскам предупредително по ръцетеJ Не харесах точно този Поаро. Някак другият, Дейвид Съчит, ми харесва повече, а освен това съм го гледала и в цяла поредица истории. Моят Поаро, разбира се, е различен. Имам предвид образа, който аз съм си изградила като дете, докато се запознавах с „убийственото желание“ на английските провинциалисти. Позволете ми лиричното отклонение, за да си призная, че ехх, какви славни дни бяха. Как отивах с наръч книги за лятото на село, как се измъквах в горещите следобеди, за да чета Агата Кристи в хладната малка стаичка на втория етаж на вилата, която преди няколко години баба и дядо продадоха. Как се шмугвах – малък престъпник с къси гащи и попрегорели крака – в горния двор, откъдето си обирах доволно количество джанки, които хрупах, докато Кристи ме водеше през заплетените си сюжети. Един много ярък момент се е запечатал в съзнанието ми. Момент от нейн роман. Как една от героините подрежда малка градинка в леха в двора – камъчета, алпинеуми, дребни сукулентни растения. От друга страна този спомен свързвам с „Тайната градина“ на Франсис Ходжсън Бърнет, роман, който съм препрочитала поне пет-шест пъти през годините. Не за друго, а заради хладния и суров английски пейзаж, в който малката героиня може да се охлади, да се прероди, да порасне/порЕсне /виж тука за Пипи Дългото Чорапче/.

Аз имам навика да се отвличам встрани, хванала един път определена тема, тя винаги ме води към други теми. Разпокъсвам се постоянно, препрочитам едни и същи пасажи по много пъти. Нещо, което ми е направило впечатление, мога бързо да забравя, след това пак да си го припомня, с нова сила, с нова идея в него. Затова започнах чинно да си записвам в един „мазен“ тефтер. Звучи почти по търгашески. Тука има едни двайсе лева, дето оня има да ми ги дава и все неща от тоя сорт. Всъщност идеите са горе-долу това в днешно време. На високо ниво идеите стават разменна монета.

Но не за това е въпросът. Както казах, обичам да размивам мисълта си. Ясната мисъл не ми е приоритет, или може би ми е приоритет, но тихомълком съм се убедила, че не мога да я постигна, при все всичките ми опити. И двата романа на Кристи, които прочетох, имаха необичаен завършек. Изненадващ обрат. Първият – „Загадката на Ендхаус“ - не блести с кой знае какво – обичайните заподозрени, необичайните похвати на мосю Поаро. В интерес на истината донякъде този герой напомня опитите на американските сериали с главни действащи лица детективи, страдащи от особен вид мизантропия или по-скоро отвращение, гнусливост към нещата, един вид вкоренени и странни за другите привички, чиято поза заемат без смущение, карайки останалите да се съобразяват с тях и с техните „сиви клетчици“.

Вторият роман обаче предлага много интересен поглед върху сюжета. Повечето от историите на Кристи, поне тези за Поаро, са разказани от повествователя Хейстингс. Това напомня Конан Дойл и начина, по който той изгражда сюжетите си. Направих си справка в гугъл за Агата Кристи и стана ясно, че „Убийството на Роджър Акройд“, вторият й издаден роман и вторият роман, който прочетох тази седмица, е история с много необичаен обрат и именно той й носи слава и продажби.

Тук все още няма Хейстингс. Поаро е пенсиониран и отглежда тиквички в английската провинция. /ето откъде води началото си „Убийства в Мидсъмър“/. Повествователят е лекар, който е в близки отношения с жертвата, и на практика участва в откриването на трупа. Чудесното в това повествование е развръзката. Докато четящият трескаво си мисли кой ли може да е убиецът, самият убиец е на една дума разстояние. Буквално на една дума. Ако повествователят се изпусне без да иска в разказването и спомене нещо, някоя съвсем дребна подробност, която умело скрива за себе си, веднага би станало ясно, че тъкмо той, д-р Шепърд, е убиецът. Това обаче не ни се дава до края на романа. Ако ни се даде няма да има роман, нали така?

И се замислих. Замислих се за това, че езикът и думите показват, но и скриват. Замислих се – не е ли всеки един от нас д-р Шепърд? Не просто всеки пишещ, а всеки човек, пред когото изниква понякога възможността да се скрие в собственото си повествование, така че да не разбере до края, че той е убиецът. Тук нарицателното убиец е чисто метафорично използвано, а „повествование“ използвам съвсем преднамерено, за да означа по този начин живота.